МВР

ОД Монтана

 

Рубрика на психолога

Клептомания

Клептоманията е неустоим порив да бъде откраднато нещо, от което субектът в действителност няма нужда и не представлява нещо ценно. Касае се за сериозно психично разстройство, което може да повлияе сериозно върху живота, ако не се лекува. Това е вид разстройство върху контрола на импулсите. Много хора, страдащи от клептомания, изживяват живота си в скрит срам, защото се страхуват да потърсят психиатрична помощ. Статистиката показва, че при своевременно и добро лечение в много голяма степен се прекъсва цикъла на натрапливи кражби. Трябва да се прави разлика от джебчийството и склонността към кражби. При клептоманията липсва материалната изгода и индивидът води мъчителна вътрешна борба срещу импулса да открадне, краде ненужни неща, а и самото лице няма нужда да краде.
Симптоми
Симптомите на клептомания включват:
• Мощен импулс да се открадне нещо, от което няма реална нужда.
• Изпитване на повишаващо се интензивно напрежение преди извършване на кражбата.
• Изпитване на чувство на задоволство и възнаграждение по време на кражбата.
• Чувство на силна вина и срам след кражбата.
За разлика от обикновените кражби от магазините, хората с клептомания изпитват натраплива нужда да го направят и не крадат за собствена изгода или печалба. Те дори не крадат за отмъщение. Те крадат просто защото този импулс е толкова мощен, че те не могат да му устоят. Този импулс ги кара да се чувстват некомфортно, тревожни, напрегнати, възбудени. За да смекчат тези усещания, те крадат. По време на кражбата изпитват облекчение и задоволство. След това изпитват чувство на голяма вина, угризения на съвестта, себененавиждане, страх да не бъдат арестувани. Но след време импулсът се завръща и клептоманният цикъл се повтаря.
Спонтанно случващи се епизоди на клептомания
Епизодите на клептомания възникват спонтанно без предварително да се планират (за разлика от истинските кражби). Може да се предизвикат от стресогенно събитие, напр. разгорещен спор. Повечето хора с клептомания крадат от публични места като молове или пазари. По-рядко крадат от приятели и познати, когато са поканени на гости. Много често откраднатите неща нямат никаква стойност за лицето с клептомания. Откраднатите неща обикновено се складират на тайно място и никога не се използват. Предметите също могат да бъдат подарени за благотворителни цели или дори тайно да бъдат върнати на местата, от които са били откраднати. В редки случаи хора с клептомания могат да крадат едни и същи дребни неща, напр. бельо. В тези случаи клептоманията включва белези на фетишизъм.
Какво да направя ако мой близък страда от клептомания
Ако подозирате, че ваш близък страда от клептомания, внимателно разкрийте вашите наблюдния пред близкия ви човек. Посочвайте само факти, не давайте морални оценки. Имайте предвид, че клептоманията е болестен психиатричен проблем, а не черта на характера и не подхождайте към вашия близък с обвинения и укори.
Ще бъде добре, ако при разговора наблегнете на следните неща:
• Вие искате скъпият за вас човек да бъде здрав и без проблеми.
• Вие се безпокоите от рисковете, които крие натрапливото крадене, такива като арест и повдигане на обвинение, загуба на работа, загуба на значима връзка.
• Показвате, че разбирате, че някой с клептомания може да има толкова силен импулс да открадне, и че е толкова трудно да му се противопостави, че сякаш е „загубил“ ума си.
• Ефективното лечение е в състояние да намали импулса да се краде и скъпият ви човек да живее без зависимост и срам.
Най-добре е да се консултирате с психиатър как да се държите и разговаряте с вашия близък, който има клептомански наклонности, така че да не се почувства заплашен или да демонстрира прекалено защитно поведение.
Причини
Причините за това разстройство не са известни. Някои данни от различни научни проучвания сочат, че проблемът с клептоманията вероятно е свързан с промяната на синтеза в мозъка на някои невротрансмитери (серотонин). Серотонинът спомага за регулацията на настроението и емоциите. Други изследвания сочат, че клептоманията може би е свързана със състоянията на зависимост и обсесивно-компулсивните разстройства (това са състояния на различни натрапливости). Все още са необходими много проучвания за разбиране на дълбоките причини за заболяването.
Рискови фактори
Проявите на клептомания се проявяват най-често в юношеска възраст, но в някои случаи може да започне още от детството.
Като рискови фактори могат да се посочат:
• Сериозни стресиращи събития – като смърт на родител в ранна възраст и др.
• Тежки травми на главата или мозъчни операции.
• Кръвни роднини, страдащи от клептомания, разстройства на настроението, зависимост или обсесивно-компулсивно разстройство.
Поставяне на диагнозата 
Няма лабораторни тестове за поставяне диагнозата клептомания. Тя се поставя на базата на проявени симптоми и поведения.

30 окт 2015

Екипно взаимодействие

Екипът е малка група от хора, които са събрани, за да изпълняват общи задачи и да постигат общи цели. Когато кажем екип, разбираме:
- висока степен на разделение на труда,
- взаимно допълване на членовете
- отлична координация.
Екипът може да бъде временна формация, но може да бъде и трайна, постоянно действаща група, която е с висока ефективност на съвместната дейност, на базата на правилно протичащи групови процеси.

Как всъщност изглежда „идеалният екип”?
1. Целите, стоящи пред групата, трябва да бъдат общи, за да стимулират кооперацията.
2. В екипите комуникациите не трябва да имат никакви затруднения, да бъдат еднопосочни или да се потискат. Комуникациите са открити, двупосочни, еднакво ориентирани към съобщаване както на идеи, така и на чувства.
3. Приравнено е участието на всички и в изпълнението, и в поддръжката на групата. Всеки трябва да има контрол над ситуацията. Лидерските функции в екипа се изпълняват от всички членове съвместно. Властта и влиянието на участниците са равностойни, взаимни и  споделени.
4. Противоречията и конфликтите в екипа се ограничават или свеждат до конфронтация на идеи, не на интереси. На тях се гледа като на стимулатор за поддържане на групата в добро работно състояние. Когато възникне конфликт на интересите, те трябва да бъдат решени по взаимно удовлетворителен начин или чрез взаимен компромис.
5. Нормите, които екипът поддържа, са насочени към осигуряване на:
      -   психологическа сигурност,
      -   закрила на индивидуалността,
      -   стимулиране на креативността,
      -   насърчаване конфронтацията на идеи,
      -   насърчава се сплотеността, доверието, взаимното приемане и подкрепата.

 В екипа е налице постоянен стремеж  за усъвършенстване и развитие. Групата преразглежда периодично своята ситуация, взаимодействието си с другите групи, системно се оценява ефективността на груповото изпълнение.
 За да работи един екип ефективно, важно е да се намери точното съотношение на уменията и способностите в него. Всеки има различно образование, различен трудов опит, различни нагласа и подход към екипната работа. Всеки има различен характер и съвсем различен личен живот, което също се отразява на екипната работа.
     Съвсем логично, различни са и приносите, с които всеки един служител на екипа допринася за постигането на крайните цели.
Можем да категоризираме членовете на един екип в три основни групи (типа) поведение:
     А) Мислещ тип хора - това са хората, чиито силни страни са оригиналните идеи, анализа или стратегическия поглед отвъд непосредствените задачи. Мислещите хора допринасят за екипната работа чрез своя ум и интелектуален потенциал.  
     Б) Чувстващ тип хора - това са хората, чиито силни страни са изслушването, преговарянето или убеждаването. Чувстващите хора допринасят за екипната работа с отличните си умения за общуване и с подходящото си отношение към околните.
     В) Правещ тип хора - това са хората, чиито силни страни са организираността, изпълнителността, усета към детайла или експертните познания. Правещите хора допринасят за екипната работа с ориентираността си към действията и с голямото си желание да прогресират към крайната цел.

СПРАВЯНЕ С “ПРОБЛЕМНИТЕ” ПОВЕДЕНИЯ В ЕКИПА


 

Некомуникативният

30 окт 2015

Как можете да помогнете на Ваш близък, който показва признаци на суицидно поведение?

РАЗПОЗНАВАНЕ НА СУИЦИДНИ НАМЕРЕНИЯ
 Целите на този материал са да даде повече информация относно самоубийствата, да систематизира и направи достъпни за наблюдение от неспециалисти тези отклонения в поведението, които говорят за настъпили нарушения в адекватното функциониране на личността. Посочени са и някои общи правила на поведение и отношение както при констатиране на признаци за самоубийствени нагласи, така и при попадане в инциденти с лице, заявяващо намерение да се самоубие.
Поглед на проблема през статистиката:
По данни на Световната Здравна Организация ежегодно в световен мащаб се самоубиват около 1 000 000 души. Тази цифра, съотнесена хронологично, показва, че на всеки 40 секунди някъде по света някой се самоубива. Опитите за самоубийство са 8-10 пъти повече. Суицидите са петата поред причина за смърт сред хората след сърдечните заболявания, туморите, инсулта и нещастните случаи.
Смята се, че в България, във възрастта между 15 и 45год., самоубийствата са третата поред причина за настъпване на смърт, като дори през някои години смъртността от суицид надвишава тази от пътно-транспортни произшествия. Мъжете извършват приблизително три пъти повече самоубийства, докато жените правят около четири пъти повече опити. Мъжете се самоубиват предимно чрез огнестрелно оръжие, обесване и хвърляне от високо. Жените са по-склонни да прибягват до големи дози лекарства или отрова.
Върху ръста на самоубийствата влияят силните социални сътресения.
МИТОВЕ И ФАКТИ ЗА САМОУБИЙСТВАТА:
МИТ:
Хората, които заявяват, че ще се самоубият, или заплашват със самоубийство, не се самоубиват.
ФАКТ: Повечето хора, които се самоубиват, са заявили по пряк или непряк начин за намерението си да се самоубият.

МИТ: Самоубийствата се случват внезапно и без предупреждение.
ФАКТ: Повечето самоубийства представляват грижливо обмислена и планирана стратегия за разрешаване/бягство/ на различни лични проблеми.

МИТ: Хората, извършили несполучлив опит за самоубийство, са ужасени от това, което са направили, и повече няма да повторят подобен опит.
ФАКТ: При всеки индивид, в чиято биография фигурира поне един опит за самоубийство, съществува много по-голям суициден риск, отколкото при този, който никога не е правил подобни опити.

МИТ: Самоубийците желаят да умрат.
ФАКТ: Повечето самоубийци изпитват смесени чувства към самоубийството си. Те са амбивалентни към живота, не желаят смъртта и повечето от тях искат да бъдат спасени и да им се помогне.

МИТ: Всички самоубийци са с болна психика.
ФАКТ: Макар че самоубиецът е извънредно нещастен човек, той не винаги е психично болен.

МИТ: Ако започнеш да разпитваш или се интересуваш дали са налице суицидни мисли и предишни опити, накрая ще накараш лицето наистина да се самоубие.
ФАКТ: Не можеш да направиш някого самоубиец, когато проявяваш загриженост за благополучието на човека, дискутирайки с него възможността за самоубийство.

Фактори, влияещи върху формирането на мисли за самоубийство:
Наличието само на един от изредените фактори е достатъчен, за да бъде  поставено лицето под засилено наблюдение. Към всеки един от факторите ще бъде дадено пояснение и пътищата, по които може да бъде установен.
1. Наличие на психично заболяване или психично разстройство. Особено висок риск от самоубийство има при:
- депресивната фаза на биполярното афективно разстройство(манийно-депресивната психоза). Наличието на депресивно състояние е един от най-прогностичните елементи, независимо дали е вследствие на психична болест или на невротична основа;
- шизофрения - отклоненията в мисленето и възприятието при това заболяване определят трудното прогнозиране на поведението;
- емоционално-нестабилна личност, граничен (borderline) тип - поведението на такива хора често е свързано с поредица от заплахи за самоубийство или действия на себеувреждане;
- преживяване на състояния, свързани със силна тревога (паника);
В системата на МВР постъпват на работа служители, преминали преглед при психиатър и без предишни диагнози за психични заболявания. В същото време регистрацията и отчетността на психично-болните към момента не е на висота. От друга страна, никой не може да предвиди началото на заболяването и дали изобщо ще се развие заболяване, дори при наличие на фамилна обремененост. В този смисъл, при наличие на съмнение в психичното здраве следва да се търси информация от служителите на съответното звено “Човешки ресурси” или психолозите, извършили началния психологичен подбор. Установяването на психично заболяване се извършва чрез преглед от специалист-психиатър.
2. Наличие на неизлечимо или трудно лечимо соматично (телесно) заболяване. Имат се предвид такива заболявания като тумори, левкемия, СПИН и др., които поради лошата си прогноза могат да провокират у лицето желание “да сложи край на мъките си”. Информация за този фактор може да бъде получена от здравно заведение и след обстоен медицински преглед.
3. Опити за самоубийство в миналото. Както беше посочено по-горе, вероятността да бъде повторен един неуспешен опит за самоубийство е много голяма. Данни за това могат да бъдат взети от близки и роднини, чрез  анкета и/или чрез беседа (разговор) с лицето.
4. Наличие на опити или действителни самоубийства сред близки, роднини и приятели. Наблюдаваните модели на самоубийствено поведение или знанието за тях и преживяването им могат да “подскажат пътя” на човек, изпаднал в тежко душевно състояние.  Методите за добиване на информация за този фактор са като в т.3.
5. Предишно самоубийство или скорошен опит за самоубийство в организацията. Самоубийство на популярни личности. Съществува т.нар. синдром на “имитатора”. Другото наименование е “ефект на Вертер”. Феноменът е наблюдаван, след като Гьоте публикува романа си “Страданията на младия Вертер”. Този роман, в който героят се самоубива заради нещастна любов, е бил забранен в продължение на 200 години заради взрив от самоубийства на млади хора, които са го прочели. При това в момента на самоубийството младежите са били облечени като Вертер или са оставяли книгата отворена на тази страница, на която е описана неговата смърт. Вероятно в основата на този акт стои психологичният механизъм на подражанието, който е водещ в социализацията на личността в юношеска възраст. В по-ново време ярък пример за синдрома на имитатора са многобройните суицидни опити сред младежи след самоубийството на вокалиста от група “Нирвана” Кърт Кобейн.
6. Зависимост от алкохол или упойващи вещества (наркотици). Хората, които са пристрастени към някакво вещество, са в състояние да изпадат в тежки физически и психични кризи, когато са лишени от него за продължителен период от време. По време на тези кризи те са склонни да проявяват както агресия спрямо околните, така и автоагресия под формата на опити за самоубийство. Лицата със зависимости избягват да говорят за тях, но не са редки и случаите, когато споделят, че са опитвали или имат проблеми с дадено вещество или лекарство. Основната информация за наличие на зависимости идва от наблюдение на поведението на хората и намиране на атрибути, присъщи на наркоманите - спринцовки, обгорен станиол, обгорени метални капачки и т.н.
7. Значима лична загуба. Тук влизат такива събития от жизнения път на личността, които поради своята необратимост могат да я тласнат към суициден опит. Такива събития са смърт на обичан близък човек или роднина, развод, загуба на работата (пенсиониране), голяма парична загуба и т.н. Обикновено хората говорят сред приятели или колеги за тези събития. Случва се обаче, когато човек е по-затворен и мълчалив като характер, да няма близки приятели, с които да сподели болката си. Тук най-верният път е обикновен, съчувстващ разговор с лицето, веднага щом е забелязана промяна в поведението му.
8. Психичен, физически и сексуален тормоз на работното място. Психичният тормоз се описва като дискредитиращо поведение спрямо някой член на организацията, който е подложен на значителен психологичен натиск на работното си място. Този натиск може да бъде оказван както от равни нему по длъжност колеги, така и от преките началници. Психологичният натиск включва систематично, насочено, повтарящо се и в разрез с установените правила нарушаване на правата на личността. Некоректните постъпки, толерирането на едни за сметка на други, унижаването на достойнството или сексуалното насилие могат да предизвикат различни форми на протест, включително и опити за самоубийство. Обикновено информацията за тези процеси е труднодостъпна и идва главно от потърпевшия. Понякога до нея се достига и след внимателен социално-психологичен анализ на дадена организационна единица.
9. Корупция. Нерегламентираните контакти с престъпния свят и произтичащите от това незаконно обогатяване, поставяне в зависимост, неизбежното изнудване или перспективата от разкриване нерядко оставят единствения възможен “изход на честта”-самоубийството. За съжаление в тези случаи предварителната информация, по правило, липсва.

КАКВИ ДЕЙСТВИЯ ДА ПРЕДПРИЕМЕТЕ ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ?

Ако някой заплашва, че ще извърши самоубийство, ако някой ви е казал, че е почувствал суициден импулс или ако вие сте убедени, че тя или той са близко до самоубийство, могат да ви помогнат следните стъпки:
• Приемете сериозно думите му, запазете спокойствие, но не бъдете пасивни, действайте;
• Намерете подходящо място за разговор и отделете колкото време е необходимо за него. Информирайте се за събитията и го окуражете да говори за мислите и чувствата си. Говоренето намалява риска от извършване на действие. По никакъв начин не подценявайте преживяванията му;
• Слушайте внимателно, поддържайте визуален контакт, оказвайте подкрепа чрез докосване или като държите ръката му, ако смятате, че е уместно;
• Задавайте директни въпроси. Разберете дали има конкретен план за самоубийство и дали желае да го сподели. Ако можете, разберете какъв метод за самоубийство ще бъде използван;
• Изразете загриженост, посочете какво конкретно Ви кара да мислите, че той е близо до извършване на самоубийство. Уверете го, че има начин да му се помогне и че нещата могат да се оправят;
• Ако ви сподели, че иска да се самоубие, покажете му своето притеснение и страх, но не казвайте: “Ти не бива да имаш такива мисли, нещата не са чак толкова зле”. Колкото и да Ви е трудно, помнете, че човекът Ви доверява дълбоки чувства и говоренето ще възвърне до известна степен психичния му комфорт. Предложете подкрепа, подчертайте, че самоубийството е постоянно решение на временен проблем;
• Уважавайте чувствата му, бъдете разбиращи, не осъдителни или спорещи;
• Припомнете му възможностите, с които разполага (семейство, приятели, кризисни центрове). Попитайте го дали неговите най-близки хора са в течение на неговите намерения и кой от тях да бъде уведомен. Това е деликатен въпрос. Когато обаче става въпрос за спасяване на човешки живот, конфиденциалността не може да бъде спазвана;
• Не обещавайте поверителност, може да се наложи да говорите с неговия лекар, с полицията, с екип за кризисни интервенции или с всеки друг, който е обучен да помага;
• Включете други хора, не се опитвайте да се справите сами и да поставите под заплаха собственото си здраве и безопасност. Предложете практически съвети, консултиране при професионалист, лечение;
• Уверете се, че няма достъп до лекарства и оръжие и други средства за самонараняване;
• Поддържайте постоянна връзка, за да следите състоянието му. Поздравете го за смелостта да Ви се довери и да продължи да живее;
• Не го оставяйте сам, докато не се уверите, че е в ръцете на добри професионалисти. Ако трябва да излезете, направете така, че друг член на семейството или приятел да остане с него, докато не пристигне помощ.
• Ако е необходимо, обадете се незабавно на Бърза помощ.

Какво да избягвате?

Да го поучавате, да го съдите;
Да му казвате да не мисли за смъртта;
Да му давате рецепти за щастие – всеки има свои начини да бъде щастлив;
Да правите всичко вместо него – ще се почувства безполезен;
Да имате отговор за всичко.

Какво можете да направите?

Говорете спокойно за самоубийството, без да се страхувате да обсъждате тази тема;
Опитайте се да разберете как живее човекът, кои проблеми го карат да мисли за самоубийство. Не се колебайте да го питате директно;
Покажете, че държите на вашия близък;
Опитайте се да разберете какво би го зарадвало;
Потърсете заедно решения, които ще му помогнат да превъзмогне кризата, да се върне отново към дейности, които е харесвал;
Окуражавайте го да се среща с хора, но не го притискайте, нека да следва ритъма на собствените си потребности;
Обяснете му, че не е необходимо да ви заплашва със самоубийство, за да е сигурен, че ще го разберете.
И най-вече – не го оставяйте сам! Потърсете незабавно професионална помощ!

19 сеп 2014

Усъвършенстване на личния самоконтрол

 Положителен разговор със себе си
 Същността на този метод се състои в създаване на позитивна представа за самия себе си и за професионалната дейност. Изграждането на тази представа се базира върху вътрешния мисловен анализ на своя професионален избор и мотивация. Да бъдеш полицай е високо отговорна и достойна работа. Всеки избрал професията на полицай е достоен гражданин и формирана личност. От друга страна обществото има много високи очаквания към дейността на полицията. Поради тези две предпоставки то винаги е готово да даде своето безкористно одобрение и уважение на онези полицаи, които вършат съвестно и професионално своята дейност.

Умствена тренировка
В спорта този метод е известен като “предварително проиграване на срещата”. По същия начин полицаят може мислено да проиграе предстоящата служебна ситуация още преди да е пристигнал на местопрестъплението. Така се постига предварително свикване и готовност за действие, което дава възможност полицаят да реагира незабавно и адекватно при пристигане на местопроизшествието. Благодарение на такива “тренировки” полицаят се запознава с характеристиките на различни типове екстремни ситуации и предварително обмисля правилната стратегия за овладяването им.

Самоконтрол върху страха
Напълно нормално е човек да изпитва страх или силно напрежение, когато е попаднал в опасност. Страхът не бива да се пренебрегва или отрича, а да се разглежда като средство за мобилизация. Това означава възможност за ефективно преодоляване на чувството за безпомощност и обреченост. Полицаят трябва да приеме собствения си страх напълно реалистично, а не да го крие от себе си. Посредством самоанализ служителят може да открие момента, в който преодолява страха и се чувства спокоен и с ясна мисъл. Това може да се постигне като мислено се преминава през различните фази на ситуацията до момента, в който страхът е овладян и преодолян.

Разширяване на самопознанието   
Всекидневно се опитвайте да следите и откривате промените, които настъпват у вас, нарастването на възможностите ви, появата на нови качества, посоките на вашето развитие. Приемайте както успехите, така и неуспехите, тъй като именно грешките са едни от най-ценните източници за познание и саморазвитие. Да бъдеш искрен и откровен със себе си е основна предпоставка за душевно благополучие и равновесие. Усъвършенстването на самоконтрола - неговата гъвкавост и ефективност е пряко свързано с разширяване на самопознанието.   

25 юни 2014

Какво трябва да знаем за стреса?

ЩО Е СТРЕС ?              
Стресът е нормална реакция на неестествено и непознато събитие. Казано по друг начин, стресовата реакция е естествен, инстинктивен отговор на човешкия организъм към онези неблагоприятни въздействия от заобикалящата действителност, които чрез своята интензивност, продължителност или неочакваност предизвикват състояние на физически и психичен дискомфорт. 
                  
ЩО Е СТРЕСОР ?
Всякакви физически или психически дразнители, които предизвикват посочената реакция.
 
СТРЕСЪТ МОЖЕ ДА ВИ ПОВЛИЯЕ ПО ЧЕТИРИ РАЗЛИЧНИ НАЧИНА:
 - физически, причинявайки главоболие или стомашни проблеми;
 - емоционално, създавайки напрежение и раздразнителност;
 - психически, нарушавайки логическото мислене и концентрацията;
 - поведенчески, повлиявайки върху начина, по който действате;
  
АКО ОТКРИВАТЕ ПОЗНАТИ СИМПТОМИ, КОИТО ВИ ПРИЧИНЯВАТ НЕПРИЯТЕН ДИСКОМФОРТ, ПОТЪРСЕТЕ ПОМОЩ ОТ СПЕЦИАЛИСТ – ПСИХОЛОГ.

ПРИЧИНИ ЗА СТРЕС
ИНДИВИДУАЛНИ
нереалистични изисквания към себе си
неспособност за правилно разпределяне на времето
липса на организация
чувство за неадекватност
завишена или занижена самооценка
нужда да имаш контрол
неспособност да поставяш задачи на други
финансови проблеми
грижи

МЕЖДУЛИЧНОСТНИ
нуждата да отговаряш на чужди очаквания            
изисквания за перфектност от страна на семейството и началниците
липса на самостоятелност в работата
работа с агресивни или манипулативни хора
липса на уважение от страна на другите
възприемането Ви като даденост
недопускане до вземане на решение

ОРГАНИЗАЦИОННИ    
бедна система за професионална комуникация
крайности в стила на управление
работа с неопитен колектив
незачитане на отделния индивид в организацията
липса на позитивна или критическа обратна връзка
толериране на конкурентност в колектива
заемане на длъжност, неотговаряща на квалификацията на служителя

НАЧИНИ ЗА СПРАВЯНЕ СЪС СТРЕСА 
АКТИВНО РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА
ОБМИСЛЯНЕ: анализиране на проблема, търсене на решения, определяне на приоритети и цели, планиране.
ПОМОЩ ОТ ДРУГИ ХОРА: молене за помощ или съвет, представяне на своите желания и нужди, среща и разговор с някого, който е източник на стрес.
ОРГАНИЗАЦИЯТА: да кажеш на хората с власт за своите възгледи и идеи, да ги подпомогнеш във вземането на решение за промяна.        
АКТИВНО РАЗВЛЕЧЕНИЕ          
ХОРА: разговори на теми, които не са свързани с източника на стрес, помагане на някой друг.
ХОБИ: дейности, които Ви поддържат мисловно и физически зает /свирене на музикален инструмент, рисуване, колекциониране, писане на поезия или друго, пеене, танцуване, спорт, разходка/. 

ГРИЖА ЗА СЕБЕ СИ
ПОЧИВКА: правилно разпределяне на дено-нонощието с достатъчно време за почивка,  практикуване на упражнения за релаксация, почивката да се ползва далеч от стресорите.
ДИЕТА: подходяща храна, ограничаване на алкохол, кафе и цигари.
ЛУКСОВЕ: купуване на нещо приятно за Вас, среща с приятели на кафе или в ресторант, вземане на гореща баня, сауна, масаж.
    
ЕМОЦИОНАЛНА ЕКСПРЕСИЯ
ИЗРАЗЯВАНЕ НА ЧУВСТВА С ДУМИ: споделяне с приятел, колега или психолог, написване на лист на своите нецензурирани чувства, след което го скъсвате.
КАТАРЗИС: да си поплачете достатъчно, да си изкарате яда, без да нараните някого, насаме, като пищите, ругаете, ритате.    

ДИАГНОСТИКА НА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СТРЕС
Стресът не е болест. Той е нормална защитна реакция на организма, която обаче трябва да бъде управлявана от човека.
    
ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНА СИМПТОМАТИКА
нарушения на сърдечния ритъм и честота, пристягане или болки в гръдната област /стенокардия/, задух, световъртеж; повишаване на кръвното налягане; напрежение на скелетната мускулатура; изтръпване на крайници; учестяване на дишане; понижение на сексуалните функции;  смущения на съня; повишена киселинност в стомаха; опадане на косата; нарастване на предразположеността на организма към инфекции; пародонтоза;  усещане на сухота в устата и засилено слюнкоотделяне;
   
ЕМОЦИОНАЛНА СИМПТОМАТИКА
подтиснатост, депресивно състояние; апатия; раздразнителност, сприхавост, заядливост; чувство за несигурност ; промяна на настроението; липса на самочувствие;

ПОВЕДЕНЧЕСКА СИМПТОМАТИКА 
злоупотреба с алкохол, цигари, успокоителни и сънотворни лекарства; преяждане; импулсивно поведение; свръхчувствителност към критика; отчуждаване, понижение ангажираността и лоялността към колектива; неудовлетвореност от работата, съчетана с ниска ефективност;

КОГНИТИВНА СИМПТОМАТИКА
понижена концентрация; блуждаене и блокиране на мисълта; неспособност за вземане на решение; стеснен обхват на вниманието;  Важно! Тези симптоми не трябва да са резултат от съществуващо вече заболяване.

КОГАТО СМЕ ПОД ВЛИЯНИЕ НА СТРЕС, НИЕ  НЕВОЛНО СЪЗДАВАМЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФАКТОРИ, КОИТО ОЩЕ ПОВЕЧЕ ЗАТРУДНЯВАТ СПРАВЯНЕТО НИ С ПРОБЛЕМА:
ПУШЕНЕ
НЕПРАВИЛНО ХРАНЕНЕ
ПРЕКОМЕРНА УПОТРЕБА НА АЛКОХОЛ
КОНФЛИКТИ В ПРОФЕСИОНАЛНАТА  СРЕДА
КОНФЛИКТИ В СЕМЕЙНАТА СРЕДА
НЕПРАВИЛЕН РЕЖИМ НА ТРУД И ПОЧИВКА
ОГРАНИЧАВАНЕ НА СОЦИАЛНИТЕ КОНТАКТИ
СТЕСНЯВАНЕ НА ЖИТЕЙСКАТА ПЕРСПЕКТИВА                        

25 юни 2014

Повишаване на психологическата компетентност на полицейските служители, които работят с граждани

 Професионалното поведение на полицая изисква както спазване на нормативните разпоредби, добро познаване и наличие на изградени умения по конкретното направление на дейност, така и спазването на основни психологически изисквания за взаимодействие с гражданите. В този смисъл е необходимо служителят да развие определени качества, които биха повишили неговата психологическа компетентност по отношение нуждите на гражданите и така като цяло ще се повиши ефективността на полицейската работа. 
 Личностните качества, които служителите трябва да развиват, за да бъдат по-ефективни в своята работа са: комуникативност, способност за изслушване, безпристрастност, разпознаване и правилно идентифициране на неотложните и спешни случаи, конфиденциалност на информацията, ясен, разбираем и достъпен за гражданите език, проява на внимание към гражданите, отчитайки моментното им състояние.
   Ето няколко важни ПРАВИЛА ПРИ ОБЩУВАНЕ:
--Говорете ясно и отчетливо;
--Говорете толкова силно, колкото е необходимо, за да бъдете чути;
--Никога на крещете;
--Говорете в умерено темпо;
--Избягвайте т.нар. паразитни звуци и думи;
--Използвайте оптимално количество учтивости, като се стараете те да са адекватни на служебния контекст на общуването, и не прекалявате с тях;
--Започнете първи диалога с гражданина;
--Дайте възможност на гражданина да изкаже своята молба или целта на своето явяване пред вас;
--Не прекъсвайте без нужда гражданина, когато говори;
--Контролирайте експресията си, докато общувате с гражданина / жестовете, мимиката/;
--Не използвайте заканителни или назидателни жестове;
--Не бъдете агресивни;
--Създайте си собствен стил на служебно общуване, който да ви позволява да се чувствате комфортно;
--Опитвайте се да бъдете конструктивно настроени към лицата, с които общувате служебно.
--Не си позволявайте да говорите ненужно силно;
1. Същност на общуването и психологически механизми, които водят до изопачаване на възприетата информация
 Общуването е специфична човешка дейност на взаимно възприемане и разбиране, размяна на информация, взаимодействие и взаимно влияние между хората. Взаимното възприемане изпълнява осведомителна функция спрямо по-нататъшните действия между общуващите и предшества избора им на поведение. Този избор зависи от възприемането и преценката на личността на другия човек, на самия себе си и на ситуацията като цяло. 
 За да бъдете ефективен участник в процеса на комуникация, трябва да познавате добре елементите на комуникационния процес и бариерите, които могат да се проявят на всеки негов етап. Много важно е да създадете у вашия събеседник чувство за правдоподобност, тоест да говорите компетентно във вашата област, да прецените правилно човека и да му поднесете информацията на разбираем за него език. Ако не направите правилна преценка, вероятността да останете неразбран е много голяма. 
 Съществуват някои психологическите механизми, които водят до изопачаване на възприетата информация, например:
- Хората обикновено преувеличават информационната ценност на събитията, които потвърждават тяхната хипотеза и недооценяват противоречащата й информация;
- При импулсивно реагиране и интензивни емоции обикновено се разбира не повече от една трета от възприеманата информация;
- Когато наблюдаваме другите ние сме склонни да преувеличаваме личните им качества, като причина за тяхното поведение и да подценяваме влиянието на конкретната ситуация;
- В опита си да обясним дадено събитие или поведение, ние сме склонни да търсим взаимовръзки там, където не съществуват или да преувеличаваме слаби или без значение връзки;
- Ние сме склонни да действаме и преценяваме дадени събития и хора под влияние на първото си впечатление за тях, което може да доведе до погрешно възприемане на по-късно постъпващата информация.
 Когато човек не може правилно да изрази своите мисли това може да доведе до неправилно тълкуване на казаното, а неумението да  се слуша, води до изкривяване на смисъла на предаваната информация. За да се избегне това неразбиране и нечуване съществуват следните:
2. Стратегии за водене на разговор
ПЪРВА СТРАТЕГИЯ:Активно слушане
– Активното слушане е един важен инструмент в комуникацията.. Всички се раждаме със способността да чуваме, но малцина от нас могат истински да слушат. Повечето слушатели са пасивни. Думите влизат през едното ухо и излизат от другото. Активно слушане означава слушателят да е участник в разговора, а не само разсеян наблюдател. Ето и няколко практики за правилно активно слушане:
- Пригответе се да слушате активно. Ако започнете с нагласата да слушате пасивно, вече сте загубили в разговора. Необходими са подготовка и съзнателно желание, за да бъдете истински слушател.
- Фокусирайте се физически. Ако тялото ви не може да стои неподвижно, съзнанието ви също няма да успее да се концентрира. Не се въртете, не шавайте с пръсти и не си играйте с химикалката. Следете с поглед другия участник в разговора и не прекъсвайте разговора поради телефонно обаждане или друг страничен фактор, ако не е крайно необходимо. 
- Фокусирайте се и психически. Не всички присъстващи физически слушатели слушат наистина. Няма да успеете да се впишете в обстановката, ако мислите за няколко неща едновременно. Слушането изисква пълно внимание, а не блуждаещи мисли в главата. Абстрахирайте се от страничните фактори. Игнорирайте и говорните дефекти, диалекта или особеностите в произношението на човека срещу вас. Просто асимилирайте правилно всичко, което чувате.
- Оставете ги да говорят. Когато хората говорят, те имат какво да кажат. Не ги прекъсвайте по средата на изречението. Не ги коригирайте за незначителни грешки. Запазете мнението си за по-късно, когато говорещият довърши мисълта си. Мотивирайте човека срещу вас с кимане и насърчителни думи като "продължавайте" или "разкажете ми за това".
- Реагирайте адекватно. Отговорете на отсрещния човек едва след като е приключил с мисълта си. Покажете разбиране. Може дори да изчакате за кратко, докато асимилирате цялата информация и прецените какво да отвърнете. В отговора може да обобщите това, което сте разбрали.
  Активното слушане е огромен плюс в комуникацията с околните. Фокусирайки се правилно върху разговора, вие не само намалявате възможността за грешки и неразбирателство, но и показвате на другия, че наистина се интересувате от него и проблемите му, а така се осъществява по-пълноценна комуникация.
 ВТОРА СТРАТЕГИЯ: Изясняване на информацията чрез петте “К”. Това са въпроси, които започват с въпросителните думи “Кой?”, “Какво”, “Къде”,“Кога?”, “Как?”. Тези въпроси се наричат открити или информационни. Чрез тях питащият успява да получи допълнителна информация и да активират другия човек да говори.
3. Комуникативни умения - сензитивност, емпатия, асертивност и кооперативност
 За да са ефективни при общуване с гражданите, служителите на МВР трябва добре да познават и успешно да прилагат уменията за комуникация: сензитивност, емпатия, асертивност и кооперативност.
- Сензитивност
 Сензитивността представлява способност за отразяване на чувствата и преживяванията на партньора в общуването. Т.е. полицейските служители винаги трябва да разпознават чувствата и емоциите на отсрещната страна, защото само така ще могат да разчетат и изучат личността на събеседника, след което ще могат да съобразят своето служебно поведение и да окажат адекватно съдействие и подкрепа на гражданина.
- Емпатия 
 Способността за емпатия е желанието, готовността да разберем другия и да му окажем помощ и подкрепа. Емпатийното отношение дава усещане на гражданина, че неговият проблем има своята значимост и му носи увереност, че ще бъде разрешен. Понякога полицейският служител не е в състояние да помогне реално на потърсилия помощ или съдействие гражданин, но демонстрираното желание да се разреши ситуацията може да се окаже достатъчно и да остави чувство за удовлетвореност у гражданина. Най-добрият начин за изграждане на емпатия е да се помогне на партньора в общуването да почувства, че е разбран. 
Ето някои правила за емпатийно поведение:
- отнасяйте се към другия с уважение;
- за да си изясните неговото емоционално състояние използвайте поведенческите сигнали; /т.е. като цяло как ви изглежда, как се държи, какво прави/
- опитайте се да почувствате ситуацията заедно със събеседника или се опитайте да си спомните, или да си представите, какво бихте почувствали вие при аналогични обстоятелства, или да се опитате да разберете колко зле се чувства сега, за да предизвикате в себе си чувство на загриженост или състрадание по отношение на него;
- отреагирайте съгласно вашите чувства.
/или влезте в неговата кожа, поставете се на негово място, представете си как бихте се чувствали, ако вие преживявате това/
- Асертивност 
Асертивност се нарича умението да отстояваш себе си в междуличностните отношения, защитавайки своите права и уважавайки правата на другите. Липсата на асертивност може да ви попречи да постигнете целите си и да занижи вашата самооценка.
Характеристики на асертивното поведение
- Персонализирайте своите чувства - асертивните хора подчертават, че изразените мисли и чувства са техни.
- Избягвайте да употребявате езика на конфронтацията – асертивните хора не използват заплаха, оценка или изказвания, недопускащи възражения.
- Използвайте конкретни формулировки, отнасящи се до определено поведение – вместо да съсредоточат вниманието върху странични неща, асертивните хора използват описателни изрази, които се фокусират върху по-уместни въпроси./т.е. говорете за важното и за същественото, не се отнасяйте по странични теми/
- Поддържайте зрителен контакт и устойчиво положение на тялото – асертивните хора гледат събеседника в очите и не използват други сигнали, които могат да бъдат възприети като проява на нерешителност или неувереност.
- Поддържайте твърд, но приятен тон на гласа – говорете с нормална височина и сила на гласа с нормално темпо.
- Асертивните хора избягват дългите паузи и други признаци на неувереност.  
- Коопериране 
 Кооперирането е форма на взаимодействие между партньорите, която се характеризира с взаимно сътрудничество. Полицейският служител винаги трябва да се отнася и да действа спрямо партньора в общуването с желание за сътрудничество. Това означава, че в рамките на служебната комуникация и двамата имат една и съща цел – гражданинът иска да получи услугата, а полицейският служител, да я предостави с оптимално качество. Възможно е гражданинът да демонстрира агресивно поведение, враждебност или като цяло негативна нагласа по отношение на взаимодействието с органите на полицията. Затова вие сте тези, които трябва да поддържате дух на кооперативност в разговора. Опитайте се да наcoчите разговора, така че да се фокусира върху позитивните възможности. Винаги изяснявайте детайлите.
Как да реагирате, когато някой се оплаква от вас или ви атакува?
“ЧЕТИРИ ПРАВИЛА”
-НЕ СЕ ЗАЩИТАВАЙТЕ на този етап. Това ще го разгневи още повече.
-СПРАВЕТЕ СЕ ПЪРВО С ЕМОЦИИТЕ НА ДРУГИЯ – хората крещят, защото мислят, че не ги чуват. Затова първо се уверете, че другият знае, че чувате колко е ядосан или колко е разстроен. Назовете точно и ясно емоциите / чувствата на другия както ги разбирате и възприемате.
-ПРИЗНАЙТЕ СТРАНАТА НА ДРУГИЯ. Това не означава, че се съгласявате с него, а само, че регистрирате чуждата гледна точка, например “Разбирам, при положение, че вие мислите, че това е моята нагласа, защо сте толкова ядосан”, “Разбирам защо проблемът ви разстройва толкова”.
-СЛЕД КАТО ЕМОЦИИТЕ СА ЗАТИХНАЛИ, можете да кажете как вие възприемате нещата без да отричате начина, по който другият възприема същите неща. Покажете че сте възприел и разбрал това, което казва.

06 фев 2014

Домашно насилие

 Домашното насилие се среща във всички страни по света, без да пощади която и да е  социална класа, пол или възрастова група и е тежък, социален проблем. Макар че тенденцията е насилието да се среща  по-често в семействата от по-ниските  социални  слоеве, не е изключено  този факт да  отразява  съпротивата за разкриване  на насилието в семействата от средната и висшата класа.
 Обикновено на съобщението за нападение първи реагират патрулиращите полицаи. Те пристигат на местопроизшествието още докато страните са в разстроено емоционално състояние или още се бият. Непосредствената задача на полицаите е да овладеят ситуацията, да разделят страните и да проверят за наранявания. Ако се открият такива, на пострадалите трябва да се окаже първа помощ и ако е необходимо да се осигури медицински екип. След това полицаят трябва да разбере какво се е случило и да се опита да определи кой е нападателят и кой - жертвата. Важно е служителят на закона да остане безпристрастен  и да не се обвързва емоционално с никоя от страните в спора. 
 Конфликтите и проблемите, криещи се зад обикновените нападения, понякога не са никак прости. Нападението може да е връхната точка на дълга поредица от сложни разногласия. Нещо повече, това което полицаят вижда при пристигане на местопроизшествието, не винаги е такова, каквото изглежда. Раненият, лежащ в безсъзнание на дивана, може да не е жертвата. Втората опасност за разследващите нападение  е разглеждането на нещата като дадени веднъж завинаги. Патрулиращите полицаи понякога свикват да бъдат изпращани на определен адрес по обаждания за домашно насилие. Тъй като са били вече там и мислят, че познават страните, те стават нехайни. Полицаите трябва да са нащрек, когато отговарят на повикване. Жертвата на домашно насилие може бързо да смени тактиката и да се съюзи с нападателя.След като страните бъдат внимателно разделени, разпитани и проверени, полицаят трябва да установи дали е налице престъпление и да се определи дали има основания за арест. Полицаят трябва да уведоми жертвата за правото й да подаде  жалба и да обясни как да го направи. Ако е необходимо, жертвата трябва да се насочи към подходящи организации, за последващи съвети или съдействие.

 Насилие над  брачния партньор 
 Повечето малтретирания  над брачния партньор са трайни модели, установяващи се твърде рано във  връзката между партньорите. Възможна е връзка с проява на малтретиране и преди брака. Доминантна тема  в предбрачното насилие е ревността. Други съдействащи фактори са алкохолната консумация и анамнезата за насилие в семейството. В почти всички случаи  жертвата е  съпругата  и най-често жената на възраст под 35 години. Най-честата характеристика, при малтретираните жени, е зависимостта. Малтретирани мъже се срещат рядко, почти винаги в хода на взаимен побой. Типичният малтретиращ мъж е във възрастта между 18 и 30 години, често безработен, с алкохолен проблем, злоупотреба с дрога или е с истинско психично разстройство. Често е незрял, зависим, неспособен да отстоява собствените интереси, но и налагащ се, ревнив, с изострено до крайност чувство за собственост, произхожда от фамилия с малтретиране  и е свидетел на побои над собствената майка. Често е малтретиран като дете от родител и малтретира собствените си деца. 
 Жертвите на насилие от страна на партньора, описват живота в семейството като характеризиращ се със страх, фрустрация и гняв. Жените по-често са инициатори на спорове за разрешаване на брачен проблем, а по-късно се налагат реципрочни отношения на насилие. Заради различията във физическата сила съпругите по-често получават по-сериозни увреди, отколкото съпрузите. Вероятно за компенсиране на по-голямата сила на мъжа, съпругите са по-склонни към употребата на оръжие. Нанасяните наранявания са тежки - със счупване на  дълги кости, ребра, вътрешни кръвоизливи и мозъчни увреди. Когато малтретираната жена се опитва да изостави съпруга си, тя е и застрашена и заплашваща. Малтретиращият съпруг започва истинска война за съзнателното компрометиране на жена си. Когато жената поеме риска реално да изостави малтретиращия я съпруг, тя повишава риска да бъде наистина убита - изчислено е, че рискът да бъдат убити жените, които изоставят малтретиращите ги съпрузи е около 75% по-висок, отколкото при съпругите, които остават при съпрузите си. След епизод на насилие някои от съпрузите чувстват угризения и вина - поведение, което дава надежди на жената и тя остава до следващия епизод на насилие, който неизбежно се случва. Когато една малтретирана жена реши да разтрогне брака си, тя преминава през един особен период, който се характеризира със следните фази:
  1. Отрицание - тя отрича,че има малтретиране и омаловажава сериозността на насилието. Извинява се на себе си и на околните за физическите белези на малтретиране заради чувството, че тя е виновна за насилието.Този етап може да продължи с години.
  2. Гняв - тя изпитва гняв към съпруга си и значимите други, които никога не са предлагали помощ, или към себе си, че не е разрешила ситуацията навреме. На този етап е най-вероятно жената да потърси помощ за приключване на брака си.
  3. Договаряне - тя е амбивалентна към решението да напусне съпруга си. Тя може да се завърне към връзката, ако съпругът изпълни определени изисквания. Ако съпругът се съгласи да изпълни тези изисквания, на този етап може да се постигне примирие.
  4. Мъка (тъга) - при прекратяване на връзката, жената преживява мъка, която обаче често се потиска. На този етап тя може да се опита да избегне мъката, чрез обмисляне на завръщане към връзката  или чрез създаване на нова интимна връзка.
  5. Приемане - тя чувства сигурност в решението, което е взела и е способна да обсъжда връзката без чувство на вина или гняв.
                   
  ПОСЛЕДИЦИ ОТ НАСИЛИЕТО ПРИ ЖЕНИТЕ
Мълчанието: Насилието се превръща в тема–табу. Жените, жертви на насилие, полагат неимоверни усилия да го прикрият. Преживяната болка и унижение живеят единствено в съзнанието на жената.
 Вътрешното противоречие: Породено от една страна от желанието на жената да “забрави” за насилието, да го изтрие от съзнанието си и да продължи да живее така, сякаш то никога не се е случило. От друга страна потребността да се говори за него и по този начин да започне да се разделя с тежките спомени.
 Вината: Общоприетата норма, че жертвата е виновна се преживява като лично убеждение. Жената, която е била обект на насилие живее с мисълта, че тя го предизвиква. Вярва, че ако се промени и стане “по-добра” насилието ще спре.
 Загуба на вярата в себе си: Жената се чувства безпомощна и пасивна, неспособна да се справи сама. Това предопределя и ниското й самочувствие. Жертвата е “смачкана” психически, чувства се унизена, недостойна, дефектна.
 Състояние на зависимост: Жените жертви на насилие се намират в положение, от което могат да предвидят насилието, но не могат да избягат от него. Силната емоционална, родова или финансова зависимост са причината жената да остане при насилника.
Противоречиви чувства: Често жената, жертва на насилие все още обича партньора си, но тази любов е съпроводена и със страх за физическото и психическо оцеляване. Това състояние на силна обърканост я прави нерешителна.
 Промяна в междуличностните отношения: Поражда се недоверие в отношенията между хората, които често се изразяват в убеждения като: “Всички мъже са еднакви”; ”Дори да си намеря друг мъж, той ще е същия като предишния”; “Никой няма да ми помогне”.
 Самоубийствени мисли и опити за самоубийство: Отчаянието и безнадеждността на ситуацията подтикват някои жени, да сложат край на живота си.
 Кризата: Емоционалното състояние, в което изпада жената след акт на насилие, често се описва като криза. В такова състояние емоциите са много интензивни, страховете са много засилени, жената е много объркана и има риск околните да я помислят за психично болна.

 Крайният резултат от насилието е, че жертвата е с осакатена, вътрешна сигурност. За нея светът е по-враждебно и несигурно място отколкото за всеки друг.

ПРЕПОРЪКИ ЗА ОБЩУВАНЕ С ЖЕНИ, ЖЕРТВИ НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ
• Покажете внимание, уважени и загриженост към пострадалата и нейната сигурност;
• Уверете я, че тя не е виновна за ставащото;
• Дайте й възможност да изрази чувствата, в т.ч. и гняв;
• Не я изправяйте веднага пред правни проблеми и не я принуждавайте непременно и веднага да предяви иск към съпруга си;
• Ако тя не желае или се страхува да се върне у дома, насочете я към друг вариант – роднини, близки, познати;
• Дайте й телефонен номер, на който може да се обади и необходимата информация, как да действа и към кого в МВР да се обръща при извършено насилие;

27 окт 2011

Препоръки за модел на поведение на полицейските служители с жертви на престъпления

 В хода на своята работа полицейските служители влизат в контакт с хора, станали жертва на престъпления. В този контекст те се сблъскват с разнообразни реакции, чието познаване осигурява избор на най-адекватен модел на професионална интервенция. Разбирането на потребностите на жертвата и оказването на минимална психологична помощ облекчава  процеса на взаимодействие и създава възможност за по-ефективен професионален контакт. Жертвите на престъпления, които са получили адекватна първична психологическа подкрепа от полицейските служители са по-склонни да сътрудничат на полицията при разкриването и на други престъпления. 
 Тъй като полицейските служители често са първите, които влизат в контакт с преките и косвени жертви на престъпление, те имат уникалната възможност да помогнат на хората, да се справят с първоначалната травма и по този начин да внушат усещане за сигурност и спокойствие. Отказът, бездействието и неспособността на полицейските служители да използват тази професионална възможност, неизбежно водят до загуба на доверие в служителите на полицията и могат да станат източник на сериозни усложнения и вторична виктимизация в живота на  жертвите на престъпления. Разбира се, оказването на психологична помощ не е вменено в задължение на полицейските служители, но правило в съвременната полицейска практика е веднага, след като най-спешните и наложителни действия на местопрестъплението са осъществени, служителите или поне част от тях да насочат вниманието си към нуждите на хората, станали преки или косвени жертви на престъплението. 

    ВИДОВЕ ПОТРЕБНОСТИ
1. Потребност на жертвите на престъпления от възстановяване на чувството за лична сигурност 
  Тя може да бъде удовлетворена чрез съблюдаване на следните препоръки:
• Представете се на жертвата, като кажете името, званието и мястото си в системата на МВР. Накратко обяснете ролята си и целта на своите действия;
• Уверете жертвата на престъпление, че вече е в безопасност. Внимавайте за всяка своя дума, за позата и движенията си, за контакта си с жертвата (телесен, словесен и зрителен контакт). Кажете на жертвата, “Вече сте в безопасност с нас!”, “Тук сме... Полицията е с Вас.” Използвайте жестове и движения, които показват загриженост и внимание. Такива са кимването с глава и лекия наклон на тялото към жертвата. Поддържайте естествен зрителен контакт, открийте погледа си за жертвата и изравнете положението на тялото си и линията на погледа с тези на жертвата. Отворете позицията на тялото си към жертвата и пренаредете разположението на жертвата така, че тя да е на възможно най-защитеното място. Не кръстосвайте ръцете си и не обръщайте гръб на жертвата. Говорете спокойно, с готовност за съпреживяване и приемане на чувствата на човека. Не допускайте да бъдете прекъсван, когато разговаряте с жертвата на престъпление;
• Помолете жертвата на престъпление накратко да опише какво се е случило. Проверете дали има физически наранявания и нужда от спешна медицинска помощ;
• Предложете и осигурете незабавен контакт с близки и с членове на семейството. Ако сте във връзка със специалист по кризи и работа с жертви на престъпления, установете дали жертвата има желание да разговаря с тях;
• Осигурете подходяща уединеност на мястото, където провеждате първото си събеседване със жертвата на престъпление. Провеждайте разговор на местата, които жертвите предпочитат и възприемат като сигурни и подходящи за този разговор;
• Задавайте прости и кратки въпроси, които позволяват на жертвата да взема решения, да придобие увереност в действията и изказванията си, и да възстанови чувството си на личен контрол върху събитията и състоянието си. Например: “Искате ли вода?”, “Може ли да вляза при Вас и да разговаряме?”, “Как искате да се обръщам към Вас?”;
• Уверете жертвата на престъпление, че всичко, което тя споделя,ще остане поверително.
• Попитайте внимателно жертвата за това има ли нещо от което специално да се нуждае в момента.
• Изградете "защитна мрежа" около жертвата на престъпление преди да се оттеглите. Проведете необходимите разговори и привлечете лична и професионална помощ за жертвата преди да се оттеглите. Дайте на жертвата и близките й точна и достоверна информация за това към кого биха могли да се обърнат, ако имат нужда от професионална полицейска, медицинска, психологическа, административна и правна помощ. Ако разполагате с координатите на професионалисти и специализирани програми за психологическа помощ на жертвите на престъпления, предоставете ги незабавно на жертвата и нейните близки като разясните накратко подхода и методите им.
• Дайте в писмен вид на жертвата на престъпление служебните си координати и информация за това къде и кога може да се свърже и срещне с вас. Окуражете жертвата да влезе незабавно в контакт с Вас или с Вашата служба, ако има въпроси или се нуждае от по-нататъшна помощ от Вас или от специалист(и).
 2. Потребност на жертвите на престъпления да изразят емоциите си. Жертвите се нуждаят от пълноценно, неподправено приемане на чувствата им и внимателно изслушване от събеседник, който не прави прибързани оценки и квалификации. В допълнение на уплахата, страха, усещането за застрашеност, загуба и болка, жертвите на престъпления могат да са обхванати от силни, лични емоции като: безпомощност, самообвинение, гняв, срам, потиснатост или отричане на действителността и на случващото се. Важно е да се има предвид, че понякога гневните реакции на жертвата се насочват дори към онези, които се опитват да окажат помощ. Често самите полицаи биват обвинявани и атакувани от жертвите за това, че не са предотвратили престъплението, че не са дошли навреме или, че не оказват очакваната помощ. Всеки полицейски служител би могъл да подпомогне жертвата на престъпления да намери първичен адекватен израз на емоционалното си състояние, ако подходи професионално и следва няколко прости правила:
• Избягвайте действия, с които възпирате и препятствате жертвата да изрази емоциите си.
• Обръщайте специално внимание на “езика на тялото”, на невербалното поведение и на движенията на човека или хората, станали жертва на престъпление. Важни са позата, израза на лицето, погледа, интонацията на гласа, жестикулацията и общия външен вид, цялостното емоционално състояние и връзката със заобикалящата ги среда. Това е много важно, за да се ориентирате в тяхното състоянието и да вникнете в това, което казват, което се опитват да изразят и което изпитват.
• Уверете жертвата на престъпление, че чувствата и емоционалните й реакции не са необичайни, неразбираеми и ненужни за залавянето на извършителите. Уверете ги, че не бива да ги потискат, затаяват и крият. Покажете че им съчувствате, че съпреживявате с тях като споделите ясно и просто: ”Съжалявам за случилото се. Преживели сте нещо много неприятно, страшно.., болезнено..Това е ужасно престъпление..Съжалявам(е), че това се е случило с Вас...”
• Активно се противопоставяйте на самообвиненията, непроизволното самонараняване и автоагресията на хората станали жертва на престъпления: “Вие не сте виновни за станалото...Не сте направили нищо нередно..”
• Говорете с всяка жертва на престъпление като с уникална, ценна личност, а не само като с “жертва”, от която трябва да се вземат показания. Седнете до жертвата, а не срещу нея, приберете оръжието, свалете фуражката, оставете настрана формулярите в началото на събеседването. Погледнете човека, попитайте го как се чувства в момента и го слушайте активно.
• Казвайте на жертвите на престъпления, с които се срещате: “Искам да чуя цялата история за случилото се.., всичко, за което си спомняте, дори ако Ви се струва маловажно..Слушам Ви внимателно...”
• Да не се отговоря само с “да” или “не”. Задавайте въпроси като, “Можете ли да ми кажете какво точно стана?” или “Има ли още нещо, което можете да споделите за случилото се?”
• Показвайте, че изслушвате заинтересовано жертвите на престъпления чрез собствения “език на тялото”, зрителния контакт, жестовете и с кратки окуражаващи изрази като: “Да, слушам Ви..., обмислете спокойно, слушам Ви внимателно,...Не се тревожете за времето, ще Ви изслушам докрай.”
• Избягвайте да прекъсвате рязко и често разказа. Направете необходимото, за да не ви прекъсват други хора или външни дразнители.
• Повтаряйте или перифразирайте това, което сте чули да ви казват. Например: “Ако правилно съм разбрал...Вие казвате, че... Казахте ли, че...? Както разбирам,...?
 3. Потребност на жертвите на престъпления да имат ясна и точна представа за всичко, което им предстои след случилото се. Това е потребност, характерна за всеки човек, станал пряка или косвена жертва на престъпление. Той изпитва безпокойство за мястото, ролята и значимостта си в живота след престъплението. Тези тревоги са насочени към разследването на престъплението и свързаните с това полицейски, следствени и съдебни действия. Източници на тревога и допълнителен стрес могат да са намесата на медиите и разгласяването на информация за престъплението и състоянието на жертвата сред близки, съседи и колеги.
 Полицейските служители могат да окажат незаменима помощ, като насочат действията си към съвместно изграждане на сътрудничество с жертвите и техните близки на ясна, приемлива и точна представа за предстоящите действия на полицията, правата и възможностите на жертвите, в това число и възможните рискове и алтернативи. Тези полицейски действия водят до понижаване на тревожността и опасенията на жертвите, подобряват емоционалния статус и подпомагат възстановяването след травмата, формират активна и трайна нагласа за сътрудничество и доверие в компетентните и отговорни действия на полицейските служители и полицията като цяло.
 
Практика предвижда съблюдаването на следните правила:
• Обяснете кратко и ясно всички процедури, документи и стъпки, които осъществява и контролира полицията и другите органи в процеса на правоприлагането, като проверите дали жертвата разбира тяхното значение, своето място в тях и правата си.
• Кажете на жертвата за всичко, което може да очаква и за което трябва да се подготви – например, за предстоящите допълнителни събеседвания и срещи, за необходимостта от снемане на показания, освидетелстване и събиране на доказателства. Насочете я към специалисти и програми, които да оказват постоянна и подходяща дългосрочна професионална помощ в интересуващите я сфери.
• Обсъдете внимателно състава, значимостта и общия характер на всички необходими правноадминистративни и следствени процедури, съдебномедицински, психиатрични и психологически  изследвания и експертни оценки, през които жертвата на престъпление би следвало да премине в рамките на процедурите за прилагане на законите. Обсъдете каква част от документацията за престъплението може да стане публично достояние и да се предостави за медийно отразяване, как и от кого са защитени правата и интересите на жертвата на престъпления.
• Проверете дали жертвите на престъпления имат допълнителни оплаквания, емоционални, психични, психосоматични и психо-социални проблеми като проблеми с концентрацията, съня, храненето, атаки на безпричинна паника, състояние на обърканост, депресия. Обяснете им, че това са нормални реакции на виктимизацията и от кого, и къде  - с ваше съдействие или самостоятелно, могат да получат компетентна професионална помощ.
• Съдействайте на жертвите на престъпление и след приключване на полицейското разследване, да възстановят нормалния си ритъм на живот и ако имате наблюдения за проблеми в справянето им, отразете това в служебните си доклади и ги насочете към компетентни професионалисти.
• Предоставяйте на всички жертви на престъпления, с които работите информацията, с която разполагате и която имате право да споделяте като ги информирате официално и неформално за напредъка на  полицейските действия и възможните действия на органите на правосъдието, за възможните рискове /например - свързани с освобождаване на задържаните извършители от предварителния арест или освобождаването им под гаранция/ и за съществуващите възможности за допълнителна защита, компенсация и професионална помощ  за преодоляване на следствията от престъплението. Винаги проверявайте дали жертвите на престъпления, с които общувате имат допълнителни въпроси или се нуждаят от помощ, която вие или специалисти бихте могли да им окажете.

27 окт 2011