27 Март 2020
Начинът, по който се справяме с коронавируса, е свързан с начина, по който мислим за обществото и за индивида. Проблемът е, че сме в опасност да се объркаме базисно в осмислянето за кризата, и като последица от това, да бъдем по-малко ефективни в удържането на разпространението на вируса.
Допускането на здравия разум, което рефлектира в съветите, давани на обществеността е, че начинът да се предизвика бърза промяна на поведението на хората е като се апелира към индивидуалните им интереси. Логиката на рекламното съобщение, споделяна на места от кризисния пиар е следната: за да сте сигурни, че хората забелязват съобщението, персонализирайте го. Адресирайте получателя лично, говорете му на “ти“, изтъкнете каква е неговата пряка, лична полза от това, което му предлагате. Например „Променете поведението си /останете в къщи и т.н./, така че да оцелеете /лично вие/.
Британските изследователи Стивън Райхър, Университет Сейнт Андрюс и Джон Дрюри, Университет на Съсекс считат, че индивидуализираното послание е погрешен подход. Ето защо.
Практически тези, които са най-малко изложени на риск (младите и здрави хора), може да решат, че не си струва да правят необходимите промени и да продължат да действат по начин, които излага най-уязвимите (старите и немощни хора) на риск от инфекция. От една страна имаме право да пренебрегваме опасностите, когато решението касае нас самите / на това разчита търсенето на доброволци за горещите точки/. Някои млади хора могат да виждат източник на особена смелост и себеутвърждаване по типа на преодоляване на екстремни предизвикателства в това, че са поели определени рискове. Такъв тип хора може да пренебрегнат съветите за безопасност.
Ако разглеждаме кризата, поставяйки я в индивидуална рамка – напр. апелираме към хората “Грижете се за себе си!“ - изпадаме в затруднение как да ги мотивираме да извършват неприятни неща, който трудно биха се възприели като грижа з а себе си, но носещи полза за другите (карантината, например). Същото противоречие важи и за разпределението на оскъдните ресурси (време на лекарите, лекарства, гел за ръце и т.н.). Ако дадем приоритет на инивида, тогава ще спечели най-силният, а не най-нуждаещият се. Всички примери водят натам, че при тази криза стремежът към собствения интерес и оцеляване е неефективен, подкопава цялостния отговор на кризата и увеличава риска от повече жертви.
Изследванията на Джон Дрюри (Drury et al., 2019) на извънредни ситуации показват, че именно когато хората престанат да мислят като „аз“ и започнат да мислят като „ние“, когато развият чувство за споделена социална идентичност, именно тогава те започват да се координират, да се подкрепят взаимно. Този подход гарантира, че най-нуждаещите се получават най-голяма помощ. Понякога това усещане за споделена идентичност възниква естествено = от самия факт на преживяване на обща заплаха. Но посланията, които се отправят и начина, по който се се осмисля в публичното пространство кризата също имат значение. Когато заплахата е формулирана в групови, а не в индивидуални термини, обществената реакция е по-здрава и по-ефективна (Carter et al., 2013).
Вместо да персонализираме въпроса, ние трябва да го колективизираме. Ключовият проблем е не толкова „ще оцелея ли“, колкото „как всички ние като общество да преминем през кризата“. Акцентът трябва да бъде върху това как можем да действаме, за да гарантираме,
че най-уязвимите сред нас са защитени и загубите за общността са сведени до минимум - в крайна сметка от колективна гледна точка загубата за един е загуба за всички.
Ако проблемът е рамкиран по този начин, тогава става важно всички да мият ръцете си и да се покриват при кашлица, поради последиците за другите, както и за себе си. Освен това, макар да имаме право да поемаме рискове за себе си, ние имаме морално задължение да избягваме да налагаме рискове на други хора (особено тези, които са уязвими и свързани с нас - просто помислете как се променя шофирането ви, когато имате деца в колата) Тези съображения са мощни мотиватори на действие (Reicher & Haslam, 2009).
След като определени действия /оставане в къщи, носене на маска, кашляне в ръкава/ станат колективни норми, нарушаването им ще предизвиква мобилизиране на колективното неодобрение. Най-добрия начин да бъде разубеден работохоликът, който не може да се спре да ходи на работа или младия човек, изискващ достъп до фитнеса е, когато общността се събере, за да им изясни, че това не е приемливо поведение.
След като колективизираме отговора на коронавируса и след като създадем ясни норми за възможното в тези условия благополучие на общността, тогава в по-малка степен ше се налага полицията да регулира поведението на хората. Вместо това, самата общност ще ограничи отклоняващите се. Както винаги, най-доброто регулиране е колективното саморегулиране (Reicher et al., 2004).
Трудността пред този подход е, че той е в голямо противоречие със т.нар.здрав разум на съвременния западния гражданин, който настоява, че поведението се ръководи от личния интерес. Този подход противоречи на социалните промени, които безмилостно подкопават общностите и колективността, като се стремят да трансформират социалните групи в отделни групи потребители и разглеждат всяка човешка връзка като пазарен междуличен обмен. В този смисъл може би коронавирусът е мощно събуждане.
Нужно е да променим начина, по който разбираме епидемията.
Нужно е да променим начина, по който виждаме индивида и обществото.
Нужно е да се колективизираме - или ….?