МВР

МВР ИП

 

Актуални новини

Институтът по психология отваря възможност за постоянен контакт със служители на МВР и техните близки

Уважаеми колеги,

Актуалната ситуация, в която социалната дистанция е най-важното условие за забавяне разпространението на вируса, поставя пречки пред  директното общуване „лице в лице“, на което  основно разчита професията на психолога.

Това обстоятелство ни предизвиква да се адаптираме, като потърсим и предложим алтернативни начини за свързване и контакт помежду ни. Затова обявяваме телефони за връзка с нас – психолозите от ИП-МВР, ресорни за различните структури на МВР (виж по-долу).
Създадохме и развиваме фейсбук –група „Институт по психология - МВР“, където ще

предоставяме материали, насочени към психологическото разбиране на това, което преживяваме в този контекст и някои идеи за справяне (виж линк  -

https://www.facebook.com/groups/213943819662875/).


Добре дошли сте да се обръщате към ВСЕКИ ЕДИН КОЛЕГА ОТ СПИСЪКАкакто вие,

така и всеки от вашите близки. Оставаме заедно!

 

 Телефони за психологична подкрепа на служители и членове на техните семейства:

Име

Телефон

Структура, която е осигурявал до момента

 

Габриела Тодорова Шопова

0898757938

03 РУ - СДВР, 09 РУ - СДВР

Марияна Костадинова Зарова-Хан

0898751572

02 РУ - СДВР, 03 РУ - СДВР, 09 РУ - СДВР

Диана Димитрова Хаджипасева

0889 919234

01 РУ - СДВР, 05 РУ - СДВР

Даниела Стоянова Кузманова

0887 760719

06 РУ - СДВР, НЦ-112-РЦ-София

Димитър Йорданов Семерджиев

0888 272791

 

01 РУ - СДВР, 02 РУ - СДВР, 05 РУ - СДВР

Никола Пенчев Стефанов

0895 708100

07 РУ - СДВР, 08 РУ – СДВР, АМВР

Силвия Чавдарова Стоянова

0887 903129

07 РУ - СДВР, 08 РУ – СДВР, АМВР

Светослава Атанасова Тилева-Симеонова

0884 885822,

 

 

 

Александър Александров

0898 7579 33

ГДПБЗН

Венцислава Велинова

0898 66 5615

ГДПБЗН

Гергана Божилова

0887 7697014

Д“Жандармерия“

Саша Йорданова

0888 908 088

Д“Жандармерия“

Елена Георгиева

0888 788961

ГДГП

Мария Червенкова

0898 714066

ДКИС

Мария Кънчева

0898 723962

СДНВЧ-София

Найден Иванов

0882 416486

СДНВЧ-София

Валентина Николова-Иванова

088883 4558

ГДГП

Радина Табакова

0887 270550

ГДГП

Людмила Маламова

0878 722307

ГДГП

 

Психолозите от сектори „Лаборатория“ в градовете Бургас, Благоевград, Варна, Плевен, Пловдив и Монтана също са на разположение, като техните имена и телефони са публикувани на страницата на ОДМВР в съответните градове.


И най-важното в създалата се ситуация -  докато изпълняваме задълженията си и помагаме на другите -  да не забравяме да се погрижим и за себе си. Ето как….

17 мар 2020

Епидемия от страх

Или как психологическите изследвания могат да помогнат на здравните експерти в публичната комуникация по време на епидемии

Човешките оценки и възприятия на риска в ситуация на криза са силно повлияни от емоциите, поради което взетите решения и последващите ги действия могат да имат характера на свръхреакция, както и на подценяване. Подобни неадекватни на ситуацията реакции могат да доведат до нови, допълнителни проблеми на фона на една текуща криза. За да се гарантира, че действията отговарят на нуждите, данните от психологически изследвания могат да са полезни на здравните власти да съобщават реалните нива на риск на обществеността, така че да не предизвикат паника, но и опасността да бъде вярно разбрана от хората.

Представям ви някой от откритията на проф. Пол Словик от Университета в Орегон и екипът му, които изучават как хората възприемат и оценяват риска и по какъв начин вземат решения в ситуации на висок риск.

Новите заплахи винаги провокират тревожност

Изследванията показват, че различните заплахи натискат различни психологически „бутони“. Нови, екзотични заплахи, напр. като ебола, „птичи грип“, и настоящата - коронавирус повишават нивата на тревожност много по-високо от по-познатите заплахи /обикновения грип/. Тази реакция може да има връзка с нашата амигдала / част от мозъка/, която според изследванията играе роля както за детекция на новата информация, така и за преработката на страха. В един скорошен експеримент, психолози от Университета на Уисконсин - Милуоки установяват, че активността в амигдалата рязко се увеличава, когато участниците в експеримента разглеждат непознати за тях цветя, като непосредствено преди това те разглеждали снимки на познати змии и активността на амигдалата е останала нормална.

Този резултат обяснява и защо  хората често реагират недостатъчно силно на познати заплахи. Пример за това е  сезонният грип, от който боледува до 20 процента от населението годишно и който убива хиляди хора.

Наличието на непосредствен опит на човека с дадена болест  също е фактор. Тъй като повечето хора  безпроблемно преболедуват  сезонния грип, те нямат опасения по отношение на него. Болестите, които са познати, но с които хората нямат пряк опит, също се възприемат като по-слабо рискови от новите заплахи.Тъй като много болести като коклюш и варицела, не се разпространявали масово от поколения, съвременното общество не е преживяло риска, свързан с тях. Затова е нереално да се очаква хората да  предприемат действия за защита срещу риск, който е невидим, т.е. не се възприема.

Чувството за непосредствен риск е това, което кара хората да се задействат и да предприемат превантивни мерки срещу заразяване, казва проф. Словик. След грипната пандемия от H1N1 през 2009 г. например, изследванията разгледаха причините, поради които хората избират или отказват да се ваксинират. Анализът показа, че възприемането на личен риск е най-важният фактор за решението на човек да се ваксинира, последван от социалния натиск и миналия опит с болестта.

Рамкиране на риска, намаляване на паниката

Навременната и регулярна информация от източник, възприеман като достоверен, е от съществено значение за овладяване на страха по време на епидемия. Правителствата имат тежката задача да обясняват риска и да кажат на хората как да действат, без същевременно да предизвикат паника.

Формулата за добрата кризисна комуникация е следната: определете няколко най-важни неща, които хората трябва да знаят, и измислете как да ги обясните на ясен, будещ доверие език.

Ключова е ролята на медиите по отношение количество на подаваната информация и съдържание на посланията. Хиперболизирания образ, който много медии създават на кризите допълнително изостря ситуацията. Съвременното медийно отразяване на епидемиите позволява на хората да формират усещането за  съвсем близко, даже интимно преживяване със заплахата, без изобщо да са се срещали с нея /ако е напр. в другия край на света/ Въпреки, че подобно преживяване е напълно имагинерно, т.е. случва се в ума ни, докато си представяме как можем да се разболеем, ние сме склонни да реагираме на заплахата като непосредствена.

Нерядко медиите имат склонността да намират и да популяризират отклоняващото се, а не нормалното поведение, което помага да се насажда и увековечава митът, че хората „по природа“ са склонни да реагират на криза с паника. И това да изглежда все по –нормално.

Но медиите могат да бъдат и съюзници, когато разпространяват точна и полезна информация. По време на грипната пандемия от H1N1 през 2009 г. например шведските медии се фокусират върху това, което хората могат да направят, за да се защитят. Този подход е особено важен за тази част от хората, които са по- уязвими към стрес и тревожност, сочат изследвания. Те установяват, че хората, които в най малка степен могат да понасят несигурността, са изпитали най-голяма тревожност по време на пандемията. Такива хора е малко вероятно да вярват, че могат да направят нещо, за да се защитят и си струват усилията да бъдат подкрепени все пак да го направят. ( Британски журнал по здравна психология, 2014 г.).

Експертите се обединяват около това, че препоръчването на хората на конкретни, подробни, алгоритмизирани действия, които трябва да предприемат, може да помогне за намаляване на паниката и свръхреакцията, когато се появи нова заплаха. Когато преди няколко години редица училища в Тексас се изправят пред заплаха от бактериална инфекция, изследователи съветват местните здравни служители да обяснят, стъпка по стъпка, на децата как да измият добре ръцете си, така че процедурата да наподобява ритуал и да с е закрепи в ежедневието им.

От голямо значение се оказва начина, по който се подават посланията за действия при криза. Когато кажете на хората, че могат да се защитят просто като мият ръцете си, това може да им изглежда първоначално катонесериозно и неадекватно действие. Трудно е да се повярва, че може противодействието да е толкова просто.

Затова кризисните съобщения може да са по-полезни, когато се доставят и в креативни формати. Инфографиката  и визуалните изображения са много мощни инструменти. В съвременния дигитализиран свят хората реагират много повече на визуални стимули и почти никак на текстови съобщения. Затова не можем просто да казваме на хората неща - трябва да ги покажем. Когато хората използват по-примитивната част от мозъка си/ а това се случва по време на остра криза/, визуалните изображения са по-мощни от инструменти от по-висок ред, включително езика.

Важно е също така съдържанието и тонът на комуникациите да съответстват  на целевата аудитория.

Обикновено изследователите, както и служителите в общественото здравеопазване предполагат, че другите хора ще бъдат убедени от същите доказателства, които убеждават тях самите. В действителност обаче това не е така, обикновено фактите трябва да бъдат обяснени по различен начин пред широката аудитория. Опитът показва, всяка информация може да бъде добре обяснена и разбрана, ако начинът на подаването й бъде съобразен с  аудиторията, и това е което прави  добрият комуникатор."

Правилният начин включва да се комуникира това, което хората трябва да знаят, за сметка на това, което е хубаво да знаят; да се изразява риска в цифри - „има 30 процента вероятност за дъжд“, да се напомни на хората за възможната цена от изчакването за още доказателства. Съобщенията също трябва да бъдат тествани предварително на специално подбрана група хора, за да се открият и отстранят евентуални недоразумения и погрешно разбиране.

Кризисната комуникация е особено ефективна и убедителна, според изследвания на проф. Фишхоф, когато комуникаторите назовават честно основните източници на несигурност, които произтичат от ситуацията. Когато даваме  приоритет на откровеността и непосредствеността в своите комуникации, това повишава доверието към това, което казваме.

Темата за кризисната комуникация е широко изследвана и резултатите от тези изследвания са масово прилагани в ситуации на нужда, най вече в САЩ. Завършвам с цитат на проф. Рейнолдс, за рисковете от прекаляване: „Мисля, че психолозите, работещи в сферата на рисковата комуникация, осъзнават, че имаме прекалено голям контрол чрез съобщенията си. Трябва да се отдръпнем и да позволим на хората да преживяват силните си емоции  и дори да направят някои погрешни стъпки, стига едновременно с това да работим, за да им помогнем да вземат добре информирани решения, които в крайна сметка да защитят тях и хората около тях.“

03 апр 2020

Житейската устойчивост

Концепцията за „житейската устойчивост“ на хората се разработва в пресечната точка на екзистенциалната психология, психологията на стреса и поведенческата психология.

Наличието на „житейска устойчивост“ е от същностно значение, доколкото запазването на стабилност в условия на криза защитава индивида от емоционален разпад и евентуални психични разстройства, създава основата за вътрешна хармония, добро психично здраве и висока ефективност.

Като личностна черта „житейската устойчивост“ характеризира способността на човек да издържа на стресови ситуации, като същевременно поддържа вътрешен баланс и не снижава успеха си в дадена дейност.

Според изследователите тя включва три компоненета:

 

  • ангажираност - увереност, че дори в неприятни и трудни ситуацииили отношения е по-добре да останем въвлечени: да сме в динамиката на всички събития, в контакт с хората около нас, да посветим максимум усилие, време и внимание на случващото се, да участваме в случващото се.

     

  • контрол - убеждението, че винаги е възможно и винаги е по-ефективно да се опитаме да повлияем върху резултата от събитията. Ако събитията са такава, че е невъзможно да бъдат повлияни, хората с висока нагласа за контрол ще приемат ситуацията такава, каквато е и ще променят отношението си към нея (преоценка на случващото се).

     

  • поемане на риск (посрещане на предизвикателство) - вярата, честресът и промяната са естествената част от живота и че всяка ситуация е ценно преживяване, което ще ни помогне да развием себе си и да задълбочим разбирането си за живота.

Открива се силна зависимост между високата житейска устойчивост и редица други характеристики на личността, като: чувство за свързаност, оптимизъм, самоефективност, силен стремеж към активност.

Установено е, че много-често житейската устойчивост на човека се формира при определени условия на ранното детско развитие, включващи три елемента: стресове в ранна детска възраст (като сериозни заболявания на родителите или техните близки, материални затруднения, разводи, чести отсъствия на родителите или местене на семейството от град в град), успоредно с развиваното от родителите убеждение, че децата имат специална съдба/предназначение в живота и подчертаване уникалността на детето в някакво отношение (притежава специални таланти, играе важна роля в семейството и пр.) и изграждане на увереност в уменията му за справяне, поддържане на високи стандарти.

В емпиричен план предстои да се изследва хипотезата, че човек, който съзнателно избира професия с висок риск за себе си, има специфично, високо ниво на житейска устойчивост, което е личен ресурс, позволяващ му успешно да извършва трудни професионални дейности за продължително време. Важно е да се отбележи, че едно специфично предизвикателство в професиите на „спасителите“ в най-общ план, е нерядко наблюдавания психологичен феномен, при който „спасеният“ или друг човек, озовал се в трудна житейска ситуация, проявява напълно неадекватни реакции - пречи на работата за преодоляване на последствията или вече „спасен“, показва признаци на дезадаптация, автоагресия, агресия или девиантно поведение, психосоматични кризи. Тези ситуации, в допълнение към личните трудности, са допълнителен професионален стрес за „спасителите“.

Стои въпросът какви допълнителни фактори (лични, социални ресурси) могат да допринесат за  житейската устойчивост на индивида. Известно е, например,  че развитието на чувство за съпричастност като условие за емоционална въвлеченост, импулсът за предлагане на социална подкрепа помагат да се поддържа усещането за вътрешна стабилност и устойчивост. Изследвания на хора, принудени като общност да живеят в условията на висок риск (от бомбардировки, военни атаки и пр.) показват, че онези от тях, които инициират и участват активно в някакъв вид доброволческа дейност (снабдяване с провизии на бедните, работа с децата, кръводаряване и пр.) показват по-високо ниво на житейска устойчивост и относително по-ниско ниво на преживяван травматичен стрес.

Изследователският опит показва, че в днешно време значителна част от населението не притежава висока житейска устойчивост, като личностна черта. Изправен пред увеличаване броя на спешните ситуации, съвременният човек не винаги се справя успешно дори със ситуации на нормативен стрес и необходимост да се адаптира към нов начин на живот.

Повече оптимизъм носят резултатите от проучване въздействието на обучението на хората по посока постигането на успех, по-добро здраве и по-ефективни взаимоотношенията. Те показват, че житейската устойчивост не е вродена черта на характера, а е способност, която подлежи на развитие. Тоест, всеки човек може да се научи на по-голяма житейска устойчивост, независимо от индивидуалните му особености, дори и в зряла възраст.

Изглежда, че един подходящ момент, който поставя подобно предизвикателство към всички ни, е настоящият.

 

01 апр 2020

За кризата като възможност- пост-травматичното израстване

В настоящия момент, когато политическият, социалният и популярно-медицинският дискурс са фокусирани от седмици върху това как да отговорим като общество на натиска на епидемията във всичките й измерения, усещането е за живеене с кратък хоризонт – до пика, до  евентуалния й край, до 2-3 месеца. Погледът напред е предпазлив, най-често през страха за едно друго оцеляване – икономическото, разговорът за което тепърва предстои да се разгръща.

Като общност все още не сме придобили статута на оцелели, все още сме „ в раната“. Сега сме мобилизирани да действаме и дори да си стоим в къщи, защитите ни са мобилизирани, и осмислянето е отсрочено за момента, когато се почувстваме в безопасност. Тогава за  психолозите ще започне истинската работа. Нищо не пречи обаче, в безвремието, където сме „заседнали“, в очакване всичко това да свърши, да използваме уединението на пространствата, които сме принудени да обитаваме, като се опитваме да разберем, да предвидим, да се подготвим.

Изследователите ни посочват две възможности за изход от кризата  – посттравматичното износване /post-traumatic depreciation”- PTD/, Baker et al. (2008)  или „посттравматично израстване „/посттравматичен растеж- post-traumatic growth- PTG , /Tedeschi and Calhoun, 1996/ с множество степени между тях. Двата конструкта описват два независими процеса на реакция към травматични събития, водещи съответно до отрицателни/положителни промени в едни и същи сфери на психично функциониране: усещането за себе си; възприятието на хората; отношенията с другите, философията за живота. Научното мислене дуалистично противопоставя тези процеси, като множество изследвания потвърждават тяхното едновременно съществуване, както при различни хора, оцелели след една и съша ситуация, така и при един отделен човек, които може да отбелязва позивни промени в една област и негативни - в друга.

Дори да не ни се е налагало да понасяме острите форми на  посттравматичен стрес, всички сме запознати със симптомите и трудностите. Независимо дали е породено от злоупотреба, тормоз, насилие, война, бедствие или тежка болест, страданието е универсално, макар и да се проявява по различни начини и с различна степен на тежест. Затова избирам за тема на този материал възможността кризата да ни промени за добро, втората възможност.

Докато се справяме с битките в собствения си живот или ставаме свидетели на това, с което другите хора се борят,  обичайният ни отговор е да  потърсим лежащият отдолу смисъл на случващото се, като този процес на търсене може да направи опустошенията по-поносими. Извличането на смисъл от нещастията може да бъде от полза. За това има много научни и емпирични доказателства. Например, болните от рак, които намират смисъл в преживяния опит, постигат много по-голяма психологическа адаптация. По същия начин, след смъртта на член на семейството, хората, които осмислят загубата си, и я поставят в една по-широка обяснителна рамка, изпитват по-малко страдания. Психиатърът и оцелял от холокоста Виктор Франкъл подробно описва този процес в книгата си „ Men’s searching of meaning”, след като забеляза, че сред неговите съ-килийници в концентрационни лагери са оцелявали тези, които са намирали смисъл, позволяващ им да преживеят ужасяващите условия, в които са били поставени.

В продължение на тази екзистенциално-хуманистична традиция, изследователите в по-ново време насочват внимание към механизмите, които правят възможен описания от Франкъл процес, дефинирайки впечатляващия феномен, наречен „посттравматично израстване. За първи път идентифицирано в средата на деветдесетте години на 20 в.от психолозите Ричард Тедески и Лорънс Калхун, посттравматичното израстване е налице, когато човек преживява положителни промени в резултат на голяма житейска криза. Според изследването им, посттравматичният растеж отива отвъд резилианса. Чрез активно търсене на доброто дори и в ужасното, човек може да използва неблагополучията като катализатор за преминаване към по-високо ниво на психологическо функциониране.

Пет положителни промени сигнализират за посттравматичен растеж и предоставят полезна рамка за това как да извлечем най-доброто от най-лошите ситуации. Първата е личната сила. Кризата „вади“ нашата уязвимост и може да ни накара да се чувстваме слаби или безпомощни в един непредсказуем свят. Парадоксално, но трагедията има и потенциала да повиши самоувереността ни, да ни мобилизира и да ни накара да гледаме на себе си като на по-силни. Например, жена, оцеляла в автомобилна катастрофа осъзнава, че инцидентът я е мотивирал да поеме управлението на живота си с по-голяма решителност и сила на волята. Преминавайки през една криза, хората могат да се почувстват овластени, като осъзнаят, че са  преодолели  голямо предизвикателство и следователно и в бъдеще ще бъдат в състояние да преодоляват такива. Могат да изберат да дадат нова насока на живота си,  да „пуснат „нещо старо да си отиде и да отворят място за новото, което иде. Могат с изненада да открият в себе си потенциал, който не са предполагали, че имат. Така, че кризата може и да е източник на себепознание.

Второто са отношенията. Независимо дали става въпрос за връзки на по-дълбоко ниво с приятели или членове на семейството или кратки контакти с непознати, с които сме поговорили за  наши трудности, през които и те са преминали, страданието може да сближава хората. Социалната подкрепа се оказва особено важна за изцелението. Обсъждането и преработката на трудности съвместно с други хора подпомага конструирането на смисъл /на този принцип работят групите за самопомощ/. Страданието може също да ни подтикне да бъдем по-състрадателни към другите. Скорошно проучване в Йейл и MIT показа, че оцелелите от насилие изпитват по-голяма съпричастност към хора в беда и действат по-алтруистично, като ги подпомагат.

Третият елемент на посттравматичното израстване е по-голямото оценяване на живота, който ни е даден. Трагедията може да преобърне нашата перспектива към живота, може да го преоткрием като чудо сам по себе си, да ни вдъхнови да ценим  нещата около нас и да укрепи намерението ни да извлечем максимума от условията, в които сме поставени. Изследователите установяват, че ако благодарим за оцеляването си и го пренесем като навик в ежедневието си спрямо нещата, които ни се случват, това води до по-висока удовлетвореност от живота, повече оптимизъм и по-малко здравословни оплаквания. Друга последица от стресово събитие  е да се научим да се наслаждаваме пълноценно на малките неща, които ни носят радост, като гореща чаша кафе, залез или прекарване на време с приятел.

Четвъртият маркер на посттравматичното израстване са убежденията, които могат да се променят или затвърдят в резултат на травма. Според изследователите, хората могат да променят свои базисни вярвания, които до този момент са доминирали живота им. Могат да видят себе си и ролята си в света по различен начин. Да почувстват духовна връзка с Бог, която може да повлияе съответно на тяхното усещане за цел и посока в живота. Изследванията показват, че хората преработват опита си,  като или реконструират или потвърждават своето усещане за смисъл.

Петата положителна промяна са новите възможности. След травма хората могат да възприемат, че са налице нови възможности и да започнат да ги преследват. Да си представим  човек, който е уволнен, чувства се обиден и депресиран, но скоро след като започва да работи върху нещо, което наистина е било негова страст и истинско призвание. И това не би било възможно, ако не бяха го уволнили, защото сам не би намерил кураж да напусне. /да си припомним как Пауло Куелю е станал писател/. И като стана дума за писатели, чудесен образ на ПТР ни дава Харуки Мураками: „Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно за това е самата буря.“

Фокусирайки се върху смисъла, които се филтрира в бурите, ние имаме възможност да превърнем страданието в личностно развитие и израстване. Няколко фактора могат да улеснят този процес. Единият е получаването на грижи - важно е да потърсим емоционална и практическа подкрепа от близки след травма. Другият фактор е смелостта да се изправим лице в лице, /а не да избягваме/ задачата да приемем случилото се като необратимо, т.е, да дадем ход на процеса на траур по изгубеното. Да разберем, че няма да е, както е било. И последният фактор е осъзнаването, че ние сме отговорни за това как ще продължим напред , от нас зависи да поемем контрола върху възстановяването си.

И накрая да кажем,  че феноменът на посттравматичния растеж не означава, че страданието, съпътстващо травмата трябва да бъде омаловажавано. Както споменах в началото, постравматичното износване и посттравматичен растеж могат и често се случват едновременно. Психологът Барбара Фредриксън установява, че хората с оптимално психично здраве поддържат съотношение три към едно на положителни към отрицателни емоции, което показва, че известна доза дискомфорт и страдание играе важна роля за цялостния ни психичен баланс, дори и без наличието на кризи около нас.

Ничии живот не е свободен от страдания, но опитът показва, че ние можем да продължим да се развиваме въпреки това, а в много случаи и заради това. След терористичните атаки на 11 септември изследователите наблюдават, че добротата, благодарността, екипната работа и други добродетели се увеличават сред американските граждани. Този феномен се повтаря циклично през цялата човешка история. Актуалната криза не е изключение. Въпросът е какво от тези неща ще запазим и след това.

Травматичните събития ни променят и тази промяна може да бъде положителна.

Посттравматичният растеж сочи как можем да използваме необичайните условия - като индивиди и нация - за намиране на по-дълбок смисъл и трансформация.

01 апр 2020

Не индивидуализирайте, колективизирайте! Един, базиран на идентичността метаподход към епидемията от коронавирус

Начинът, по който се справяме с коронавируса, е свързан с начина, по който мислим за обществото и за индивида. Проблемът е, че сме в опасност да се объркаме базисно в  осмислянето за кризата, и като последица от това, да бъдем по-малко ефективни в удържането на разпространението на вируса.

Допускането на здравия разум, което рефлектира в съветите, давани на обществеността е, че начинът да се предизвика бърза промяна на поведението на хората е като се апелира към индивидуалните им интереси. Логиката на рекламното съобщение, споделяна на места от кризисния пиар е следната: за да сте сигурни, че хората забелязват съобщението, персонализирайте го. Адресирайте получателя лично, говорете му на “ти“, изтъкнете каква е неговата пряка, лична полза от това, което му предлагате. Например „Променете поведението си /останете в къщи и т.н./, така че да оцелеете /лично вие/.

Британските изследователи Стивън Райхър, Университет Сейнт Андрюс и Джон Дрюри, Университет на Съсекс считат, че индивидуализираното послание е погрешен подход. Ето защо.

Практически тези, които са най-малко изложени на риск (младите и здрави хора), може да решат, че не си струва да правят необходимите промени и да продължат да действат по начин, които излага най-уязвимите (старите и немощни хора) на риск от инфекция. От една страна имаме право да пренебрегваме опасностите, когато решението касае нас самите / на това разчита търсенето на доброволци за горещите точки/. Някои млади хора могат да виждат източник на особена смелост и себеутвърждаване по типа на преодоляване на екстремни предизвикателства в това, че са поели определени рискове. Такъв тип хора може да пренебрегнат съветите за безопасност.

Ако разглеждаме кризата, поставяйки я в индивидуална  рамка – напр. апелираме към хората “Грижете се за себе си!“ - изпадаме в затруднение как да ги мотивираме да извършват неприятни неща, който трудно биха се възприели като грижа з а себе си, но носещи полза за другите (карантината, например). Същото противоречие важи и за разпределението на оскъдните ресурси (време на лекарите, лекарства, гел за ръце и т.н.). Ако дадем приоритет на инивида, тогава ще спечели най-силният, а не най-нуждаещият се.   Всички примери водят натам, че при тази криза стремежът към собствения интерес и оцеляване е неефективен, подкопава цялостния отговор на кризата и увеличава риска от повече жертви.

                Изследванията на Джон Дрюри (Drury et al., 2019) на извънредни ситуации показват, че именно когато хората престанат да мислят като „аз“ и започнат да мислят като „ние“, когато развият чувство за споделена социална идентичност, именно тогава те започват да се координират, да се подкрепят взаимно. Този подход  гарантира, че най-нуждаещите се получават най-голяма помощ. Понякога това усещане за споделена идентичност възниква естествено = от самия факт на преживяване на обща заплаха. Но посланията, които се отправят и начина, по който се се осмисля в публичното пространство кризата също имат значение. Когато заплахата е формулирана в групови, а не в индивидуални термини, обществената реакция е по-здрава и по-ефективна (Carter et al., 2013).

Вместо да персонализираме въпроса, ние трябва да го колективизираме. Ключовият проблем е не толкова „ще оцелея ли“, колкото „как всички ние като общество да преминем през кризата“. Акцентът трябва да бъде върху това как можем да действаме, за да гарантираме,

че най-уязвимите сред нас са защитени и загубите за общността са сведени до минимум - в крайна сметка от колективна гледна точка загубата за един е загуба за всички.

Ако проблемът е рамкиран по този начин, тогава става важно всички да мият ръцете си и да се покриват при кашлица, поради последиците за другите, както и за себе си. Освен това, макар да имаме право да поемаме рискове за себе си, ние имаме морално задължение да избягваме да налагаме рискове на други хора (особено тези, които са уязвими и свързани с нас - просто помислете как се променя шофирането ви, когато имате деца в колата) Тези съображения са мощни мотиватори на действие (Reicher & Haslam, 2009).

След като определени действия /оставане в къщи, носене на маска, кашляне в ръкава/ станат  колективни норми, нарушаването им ще предизвиква мобилизиране на колективното неодобрение. Най-добрия начин да бъде разубеден работохоликът, който не може да се спре да ходи на работа или младия човек, изискващ достъп до фитнеса е, когато общността се събере, за да им изясни, че това не е приемливо поведение.

След като колективизираме отговора на коронавируса и след като създадем ясни норми за възможното в тези условия благополучие на общността, тогава в по-малка степен ше се налага полицията да регулира поведението на хората. Вместо това, самата общност ще ограничи отклоняващите се. Както винаги, най-доброто регулиране е колективното саморегулиране (Reicher et al., 2004).

Трудността пред този подход е, че той е в голямо противоречие със т.нар.здрав разум на съвременния западния гражданин, който настоява, че поведението се ръководи от личния интерес. Този подход  противоречи на социалните промени, които безмилостно подкопават общностите и колективността, като се стремят да трансформират социалните групи в отделни групи потребители и разглеждат всяка човешка връзка като пазарен междуличен обмен. В този смисъл може би коронавирусът е мощно събуждане.

Нужно е да променим начина, по който разбираме епидемията.

Нужно е да променим начина, по който виждаме индивида и обществото.

Нужно е да се колективизираме - или ….?

27 мар 2020

Как лидерите могат да увеличат доверието и да сведат до минимум стреса по време на пандемията COVID-19?

Във времена на криза хората търсят от ръководителите си насоки какво да правят, какво да очакват и как да действат. По време на несигурни и тежки времена, необходимостта от силно, спокойно и надеждно лидерство е по-важна от всякога.

Изследванията на психолозите сочат няколко начина, по които лидерите - независимо дали са държавни служители, бизнес мениджъри, учители или родители - могат да комуникират, за да увеличат доверието и да сведат до минимум стреса и тревожността:

Управлявайте стреса

Хората очакват от лидерите да бъдат спокойни и съзнателни в своите решения и действия. Лидерите, които реагират на стресови събития по силно емоционален начин, могат да допринесат за нарастване на стреса и тревожността на хората. Лидерите могат да започнат да контролират емоционалния компонент на реакцията си, като забавят отговора си, анализират източника на стрес в момента и се опитат да разберат какво причинява емоционалната им реакция. Особено когато се сблъскват с изискванията на криза с висок профил /нова, непозната, остра/, лидерите трябва да помнят колко важно е да правят почивки за нулиране на стреса и напрежението и пренасочване на вниманието към друг фокус.

Споделяйте информация с емпатия и оптимизъм

Комуникирайки с екипа си, лидерите трябва да могат да разпознаят несигурността и тревожността, които хората изпитват. Това е особено важно, когато те съобщават за решения, които могат да увеличат стреса на хората, като например затваряне на бизнес, извънредно работното време, намаляване на доходи. Лидерите трябва да могат да разпознаят по-тревожните хора в своя екип, и да отчетат, че тези хора се нуждаят от тях, за да им вдъхнат надежда и чувство за контрол. Както знаем чувството за загуба на контрол може да допринесе за поява на чувство на безпомощност. Лидерите трябва да изяснят, че има път към по-добро бъдеще и да насочат хората как да допринесат за достигането му. Набелязването на конкретни стъпки, които хората могат да предприемат, ще осигури посока и ще им помогне да овладеят стреса и тревогата и да поддържат надежда.

Давайте достоверна информация, за да изградите доверие

Достоверността е комбинация от експертиза и надеждност. Лидерите печелят доверие, когато демонстрират, че разбират рисковете и последиците от дадена ситуация. В същото време лидерите не трябва да се чувстват длъжни да знаят всички отговори, дори да усещат такива очаквания към себе си от някои служители. Добрите лидери знаят границите на своята експертиза и не се ангажират с непроверени твърдения. Те  признават, когато не знаят отговора и прехвърлят въпроса към други експерти - учени или политици.

Бъдете честни и прозрачни

За да усилят доверието и връзката си с хората, лидерите трябва да предават разочароващите новини, които са естествена част от комуникацията по ясен, прям начин и да избягват да създават невярната представа, че всичко е наред. Ефективните лидери не спестяват на хората лошите новини, които така или иначе рядко остават скрити. Лидерите, които не споделят всички факти, много бързо губят доверието на служителите. Този тип лидерство може да генерира повече паника и свръхреакции.

Осигурете редовни комуникации

Добрите лидери установяват рутина в комуникацията, на която хората могат да разчитат. Когато комуникацията в ситуация на криза спира, макар и за кратки периоди, хората са склонни да си представят най-лошото.

Осигурете форум за обратна връзка

Хората ще имат въпроси и ще искат да дават предложения. Лидерите печелят доверие, когато тези, които подкрепят, се чувстват ангажирани и чути. Въпреки че лидерите не могат да събират обратна връзка от всеки /особено, ако ръководят повече хора/, те могат да предоставят подходящи канали за въпроси и предложения, свързани с работата в новите условия.

Бъдете пример за подражание

Когато хората не са сигурни как трябва да се държат, те гледат примера на лидерите. Лидерите трябва да се държат в съответствие с това, което изискват от другите. Лидерите трябва да бъдат първите, които приемат и спазват новите политики като намаляване на пътуванията и практикуване на социално дистанциране. Хората ще последват примера на лидери, които уважават.

25 мар 2020

Изследователите изучават как пандемията засяга психичното здраве на хората

Докато по-голямата част от материалите, свързани с новия коронавирус (COVID 19) поставят акцент върху предотвратяването на неговото разпространение и намаляване на физическите последствия за хората, не е за подценяване влиянието на епидемията върху психичното здраве.

Д-р Anita DeLongis, здравен психолог, се е срещала с психологическите последствия от пандемия и преди, докато е изследвала психологическите реакции на хората по време на възникнали в миналото пандемии като SARS, вирусът от Западен Нил и H1N1.

Сега, в сътрудничество с колежката д-р Nancy Sim, тя проучва как хората реагират на COVID-19. Според DeLongis, ситуацията влияе на хората по много начини, сред които доминира нарастването на тревожността. Хората споделят, че се тревожат за широк спектър от неща  - от въпросите  за несигурността относно работата от дома или перспективите за бъдеща безработица и невъзможност за поемане на разходите за живота, през промените, идващи от социалната изолация,  до допълнителните предизвикателства, пред които са изправени хората с предшестващи психични заболявания. И всичко това е само  допълнение към притесненията относно риска за здравето.

„За всички нас е важно да  чувстваме, че имаме някакъв  контрол в тази ситуация“, казва Делонгис. „Това е базисна човешка потребност и точно тя е фрустрирана в момента, при всеки един от нас.“

За да подпомогнат справянето си, хората трябва да се попитат, казва тя, как могат да почувстват някакъв контрол над  дори отделни аспекти от положението си в момента и дали -  за да се успокоят -  не извършват ирационални действия, които не помагат на тях самите и на близките им.

„Презапасяването с продукти, например, е свързано именно с усилията на хората да поддържат идеята, че имат контрол върху оцеляването си. Но то е ирационално поведение“, казва изследователката.

Целта на проучването, което тя и колегите й провеждат, е да оцени поведенческите отговори на хората на кризата – например: защо някои хора спазват препоръчаното здравословно поведение като измиване на ръце, докато други  - не. Целта на изследването е да идентифицира психологическите и социалните фактори, които насърчават по-доброто справяне и приспособяване по време на кризата.

По време на социалната изолация, според  DeLongis е важно да намерим креативни начини да поддържаме връзка и да се социализираме, като използваме възможностите на  онлайн инструментите. Така ще сме на един клик разстояние, независимо дали планираме „среща“ в Skype с приятели или начини децата да общуват или да играят игри с  техни приятели онлайн или телеконференция като опция, достъпна за хората, които се нуждаят от връзка с терапевтите си.  „Всички ние ще трябва да бъдем креативни по отношение на това как да имаме социален контакт, докато сме социално дистанцирани.“

Важно е да бъдем информирани какво се случва, настоява тя, но също така подчертава необходимостта от почивка от ежедневния поток новини, за да може човек да разбере и осмисли нещата, които стават сега, както и какво ще се промени за него в близко бъдеще. Това е част от адаптацията.

„Когато рутината на хората е нарушена, поради оставането в къщи, те ще се нуждаят от нова рутина – т.е. структура на деня и повтаряемост“, казва DeLongis. Това означава планиране на работата от дома, на свободното време или мерките за поддържане на чистота в къщата.

В изследванията си на  пандемии в миналото DeLongis е установила интересни положителни корелации на принудителната социална изолация с  увеличение броя на ражданията, браковете и разводите. Всички тези взаимозависимости са  показатели за това как някои хора се справят или не се справят.

Хипотезата на DeLongis е, че основният протективен фактор, който трябва да се търси, е съпричастността, особено когато става въпрос за притеснения относно проблемите със здравето и справянето с битовите нужди.

В досегашните си изследвания на реакциите при пандемиии, DeLongis е открила, че хората, които се справят обикновено поддържат съпричастност към ситуациите на другите. „Във всички изследвани случаи установихме, че когато хората бяха  по- съпричастни към околните, те всъщност се ангажираха с повече здравословни поведения – като миенето на ръце например, и други предписания за контрол  на разпространението на вируса, като по този начин предпазваха както себе си, така и другите. „Те в много по-малка степен проявяваха поведения от типа на  презапасяването,  микроагресиите /напр. избухвания/, обвинения към околните и към ситуацията, отричане.“

От гледна точка на общественото здраве, ключът, добавя тя, е в предоставянето на правилното количество информация за обществото, така че да се вземе кризата насериозно, но не чак толкова, че да се  разпространи паника. „Когато информацията бъде  предоставяната балансирано – като количество и послания – емпатията нараства и едновременно с това намаляват проявите на паника, които искаме да избегнем“, казва DeLongis.

Д-р DeLongis иска да чуе гласът на хората и в настоящата криза, разбира се онлайн, доколкото по нейни думи предходните й изследвания са били само снимка на ситуацията, която сега би могла да се разгърне в цялостна картина.

25 мар 2020