Защити от дълбините на съзнанието или засилена социална структура?
Променя ли пандемията поведението ни?
(един ранен опит за анализ „de actu et visu“ (по опит и наблюдения)
Настоящата, свързана с пандемията от коронавирус, криза, може да бъде възприета като радикална опасност, не само защото носи смъртоносна заплаха, но и до голяма степен поради факта, че е неопределена по отношение на своя обхват, продължителност, методи на атака и средства за отбрана. За човешката психика това е най-заплашителната комбинация - външна опасност, с неясно дефинирана форма, която отваря пространство за въображаеми сценарии. Дългогодишният психоаналитичен опит показва, че нашите вътрешни демони винаги ще бъдат по-големи и по-ужасяващи от външната реалност. В самите нас те не се ограничават зад фиксирани граници и нямат смислена логика или език, към които да се придържат. В този контекст, всяка външна ситуация, отличаваща се с базисна липса на яснота и очертани граници ще „отваря широко“ пътя на нашето несъзнавано и инстинктивната му склонност да създава мрачни, хаотични, подвластни на най-дълбоките ни страхове и лишени от логика вътрешни светове.
Пандемиите нямат нищо общо с тежестта на дадена болест, те са свързани с нейното географско разпространение. Според Световната здравна организация, пандемия се обявява, когато нов вирус, за който хората нямат имунитет, се разпространи по целия свят, отвъд първоначалните очаквания. Самата дума „пандемия“ произлиза от гръцки и означава „всички хора“ (παν, pan – „всички“ и δήμος, demos – „хора“). На практика, пандемията представлява всеобхватна епидемия, която се разпространява сред населението на определен обширен географски регион, континент или по целия свят, като се заразяват много хора. Обикновено процентът на смъртност при пандемичните вълни е особено висок. Решението за обявяването на пандемия е особено чувствително и предвид факта, че предизвиква глобална паника, която пречи на опитите за повишаване на информираността сред хората. Пандемията може не само да отнеме живота на много хора, но и сериозно да дестабилизира икономиките, обществата, политическите системи в различни краища на света. На този фон, колкото по-бавно се разпространява пандемията, благодарение на взетите предварително мерки, толкова по-плавни биха били изискванията към системите за здравеопазване и толкова повече би се смекчил рискът от потенциалното им претоварване. Това би осигурило повече време за реакция. Време, през което отделните хора сме изправени пред редица решения, завладени сме от преживявания, част от които трудно можем да предвидим и понесем. Всички ние опитахме да открием нещо, с което да сравним случващото се, и това да ни помогне да възприемем новата реалност и да преминем през нея възможно най-невредими.
Пандемията от коронавирус не е първото събитие, което може да травмира цели общества. Оказа се, обаче, че аналогиите, които извиквахме, не се отнасяха до нищо познато или непосредствено преживяно. Страхът, който масово нахлу в живота ни, изглеждаше сякаш по-скоро всеобщо, колективно чувство, отколкото лична емоция. Ако насочим вниманието си към Втората световна война като повратна точка за историята на страха, се оказва, че цели общества са останали засегнати от това глобално събитие. Тази война като че ли разделя страховете на поколенията. От една страна са били онези по-възрастни хора, които все още са свидетелствали за войната или за непосредствените ú последствия в младостта им. За тях страхът се е свързвал с екзистенциални, животозастрашаващи ситуации, с глад, болка и страх от смъртта. Тези хора сякаш определят страховете на идните им поколения, но и разпространяват смелост и оптимизъм в десетилетията на възстановяването и историческия подем – все очаквания, без които трудният и тежък живот във военно време, а и непосредствено след това, не би бил поносим. Реално, те не са можели да помогнат с конкретни възлови действия, но увереността, с която са гледали на бъдещето, е предопределила възприемането на това бъдеще от следвоенните поколения като сигурно, животът - като относително добър, безопасен и удобен. Привидното спокойствие, в което се е развивало роденото след войната поколение, нагласата че всеки, който се спъне, ще бъде хванат; който не знае, ще бъде посъветван; който е застрашен, ще бъде защитен, е опосредствало обаче една нова зависимост - към социума, породило е нов страх - страхът от промяна и неприспособимостта към нея. Постепенно дори, сякаш се е затвърждавало усещането, че най-лошото вече не е зад тях, а е по-скоро пред тях. Това изтощително очакване, че не винаги ще бъде толкова добре, се явява дифузен страх, без конкретен източник – толкова невероятен и труден за превъзмогване, че успява да обхване цялата човешка същност. Възникнал в колективната жестокост на човечеството, този страх се явява душевното поражение на една погрешно протекла епоха.
Модерните общества сякаш масово започват да се съмняват в обещанията за безопасност, във върховенството на закона и в равенството пред него. Като че ли три процеса допринасят най-отчетливо за тази промяна в последните десетилетия – глобализацията, либерализацията и дигитализацията. Днес повече от всякога зависи от всеки отделен индивид, дали ще живее в просперитет, здраве или удовлетворение. Обществото става все по-разнообразно, колективът като че ли се разпада на индивидуални начини на живот. Възможностите за това как да се развива животът днес са почти безкрайни. Във всеки момент от живота хората имат множество варианти. Това затруднява създаването на модел, който би осигурил равен просперитет и сигурност за всички. Въпреки факта, че наличието на повече възможности е обогатяване и това дава шанс на хората да живеят според разбиранията и нуждите си, страхът от погрешен избор е като че ли по-голям от радостта от разнообразието. Сякаш нищо не ни плаши толкова, колкото свободата да вземаме собствени решения – ние не просто можем, а трябва да направим избор. Валидно и в днешни дни е заключението, до което стига философът Сорен Киркегор в средата на 19 век, че „най-големият ужас, който може да се изпита, е осъзнаването, че няма човек, който да реши заради нас – всеки трябва да бъде активен, за да изгради и изживее собствения си живот“. Това звучи повече като принуда, отколкото като свобода, което ни поставя в положение, неохотно да боравим с повече отворени опции – избор на образование, избор на професионална реализация, избор на партньор, а оттам неимоверно над нас надвисват въпроси като: правилно ли постъпвам, мога ли изобщо да постъпя правилно, искам ли правилното нещо. Подобни решения сякаш са много по-належащи днес, отколкото са били в миналото. Изглежда, сякаш обществото се променя в момента толкова динамично, че вземането на решение все по-често ни изглежда фатално – който реши да се задържи за нещо, сякаш заплашва да спре, да се подхлъзне, да изостане. Винаги има някой, който би могъл да бъде още по-добър, по-бърз, дори по-умен. Доходи, образование, личност, връзка, деца – навсякъде има далеч повече конкуренция от преди. Оказва се, че като че ли в рамките на световното миротворство се е обръщало внимание на колективната травма, останала след хиляди години история на войни, преследвания и предателство, белязали „колективното несъзнавано“ (по К.Г.Юнг) на човечеството, в качеството му на „резервоар на преживяванията на нашия вид“. В този контекст, сега, в условията на пандемия, когато ни потрябва, „опитът“ ни сякаш бе стар, закърнял, незапомнен. Изглежда, всеки преживяваше тази реалност индивидуално, позовавайки се на уникалността на своята памет и минали преживявания.
Предвид заплашителната неизвестност, като възможни се очертават два вида ответни реакции. Единият отхвърля реалността, а вторият я приема и „работи с нея“. Всички ние се колебаем изначално между двете в живота си.
В по-примитивната откъм психично справяне позиция или „позицията на отричане на реалността“ („параноидно-шизоидна позиция“ по М. Клайн), индивидът би реагирал с отричане на реалността и чувство на всемогъщество от една страна, и паника, преувеличение и безпомощност - от друга. При омнипотентната реакция психиката би се опитала да избегне болката и безпокойството, като привидно надскочи способностите си, което би характеризирало тази защита като единственото средство за поддържане на ред и логика в света. /В противен случай, би се активирал „автоматичен страх“ (по Фройд), инфантилен ужас, вследствие на паниката и безпомощността, породени от невъзможността да бъде разтоварено натрупаното напрежение. Сякаш се търси помощ от някого и спасение от непосредствена опасност в конкретния момент (тук и сега)/. Често това би било придружено от презрение, гняв, отричане на важността на насоките и обхвата на настоящия момент и отказ да се следват инструкциите. В подобни случаи нашето несъзнавано търси фигури, филогенетично унаследени „априорни фантазни образи“, върху които се проецира нашето изначално „всемогъщество“. Те биват „обявявани“ за идеални, за „спасители“, за тези, които ще се погрижат за нас, ще ни осигурят защита, „ще ни извадят невредими от бушуващия пожар“. От своя страна, същите тези образи могат да бъдат оцветени и натоварени от радикалното разделение – ту ни спасяват, ту са заплашителни; доверяваме им се, но и изпитваме страхопочитание към тях.
Втората позиция („депресивна позиция“ по М. Клайн) може да бъде наречена за целта на описанието „приемане на реалността“. Изхождайки от нея, индивидът би могъл да съзре опасностите в реалността и да оцени уязвимостта си към тях, но от положението на статичен вътрешен авторитет, който може да се справи. Тази позиция може да се доразвие в желанието му да приема различните аспекти на реалността с откритост и скромност, както и с поемане на отговорност. Тази трезва перспектива е придружена от страх и болка, но и от осъзнаване, че това е момент, в който индивидът може „да се събере“ в спокойното око на бурята и да не “загуби главата си“ в циклона, който тя създава. Това е позиция, характеризираща се с отдаденост и ангажираност, с възможно най-добрата реакция, на която индивидът е способен.
Да вземем под внимание испанския грип, за който се заговори непосредствено след обявяването на световна пандемия. Със сигурност, той би присъствал в колективното ни несъзнавано като „епидемичен опит“, а вероятно и като травматично преживяване. Но различният контекст на преживяванията определи различното ни поведение в настоящето.
В днешни дни обявяването на световна заплаха от такъв порядък се характеризира с масивна загуба на контрол, която не се е наблюдавала в такива размери в миналото, и която се детерминира основно от мигновеното споделяне на информация и знания. По един парадоксален начин, това се оказа по-скоро пагубно за овладяването на тази нова и непозната реалност. Почти всеки от нашия модерен свят има достъп до източници, които, освен че ни „доставят знания“, без дори да сме осъзнали необходимостта от тях, могат буквално да залеят и превземат, да опустошат капацитета ни на възприемчивост. Потребността на индивида да познава заобикалящата го среда е фундаментална от гледна точка на оцеляването му. Доколко този нестихващ по обем и интензитет поток на тревожна информация, обаче, може да бъде възприет, качествено оценен и осъзнат? Дали това е въпрос на психична устойчивост?
Да погледнем за момент нещата от биологична гледна точка.
Ако се обърнем към „Острата стресова реакция“ като временно психично разстройство, породено от силно стресогенно събитие, заплашващо цялостта на индивида, неизменно ще видим картината на физиологичния отговор, завършващ с един от трите възможни сценария, а именно „борба, бягство или замръзване“. На физиологично ниво, реакцията се предизвиква от освобождаването на хормони като адреналин и кортизол, посредством симпатиковата нервна система, подготвящи ни да останем и да се борим със заплахата, да опитаме да избягаме на безопасно място или да замръзнем, за да останем невидими за опасността или в очакване на неизбежното. Това са възможните ни защитни отговори спрямо възприеманата заплаха. По време на тази реакция, сърдечният ни ритъм се ускорява, храносмилането се забавя, притокът на кръв се концентрира към големите мускулни групи, различни автономни нервни функции се променят и всичко това придава на тялото моментен прилив на енергия и сила. Когато отчетената заплаха е изчезнала, системите плавно и поетапно се връщат към нормално функциониране.
Какво би се случило обаче, ако опасността не премине, а натрупващото се очакване за опасност само по себе си се превърне в заплаха? Тогава самото възприемане на околния свят би представлявало застрашаваща съществуването на индивида опасност. Ако вземем под внимание картината на забързаното ни доскоро ежедневие, можем да видим, как в настоящата ситуация, дори самото нарушаване на привичната реалност в нейната рутина, ни лишава от вече изградените модели на борба със стреса. Стрес, който от гледна точка на физиологията, е в пряко взаимодействие със страха, необходим ни като механизъм за осъзнаване сериозността на ситуацията и провокиращ съблюдаване на новите правила. И същевременно, стрес, който, през призмата на психологичния анализ на преживяванията, създава у нас чувство на несигурност за бъдещето и безнадеждност. Реакцията към стресогенни събития или способността ни за адаптация към стреса е плод на еволюция, която е довела до съхранението на физическата и психична цялост на индивида на всяка цена. Настоящата пандемична криза ни показва, че потребността от информация се различава от консуматорския стремеж „да знаем всичко“, „да научим първи“, без това да ни осигурява възможността да можем да променим самото стресогенно събитие или дори да реагираме към него себесъхранително.
Ние сякаш можем да разберем само това, което можем да докоснем. В противен случай често се случва да се наложи да боравим само с понятия, които са проецирани от нашата фантазия. Езикът, който ни свързва с тези понятия, оформя нашето мислене и поведение. Това е механизъм, който е дълбоко вкоренен в нас и има преди всичко общо с необходимостта от защита. Настоящият контекст, в който заплахата изглежда едновременно виртуална и повсевместна, и не подлежи на „познание чрез докосване“, породи ново търсене на механизми за справяне. Желанието за изолация се яви като една от първите защитни функции - от страх от чуждото, непознатото, невидимото. Този автоматичен страх бе естествена последица, която обаче трудно можеше да бъде овладяна от всеки. Информационните канали непрекъснато използваха военна терминология – „на първа линия“, „война с невидим враг“, медиците са „на фронта“; визуалното съдържание на новините илюстрираше изображения на иначе невидимия вирус в размер, форма и цвят на чудовище, хората биваха запознавани със статистически методи и стръмни графики. За разлика от военни действия, обаче, при които винаги има враг, на когото се противопоставяме, за да добием чувството, че можем да действаме, а оттам и да използваме шанса за емоционално повече контрол над собствените ни страхове, в случая с този т.нар. „невидим враг“ е атакувано цялото човечество - без оглед на принадлежност, религия, раса, пол и пр. и „борбата“ като някакво познато действие не би довела до победа над него. Напротив, ние сме призовани да спазваме дистанция във физическото си общуване и да противодействаме чрез пасивност. Тази дистанция нерядко биваше наричана „социална“, което допълнително внасяше объркване и дискомфорт в понятийния ни апарат. Парадоксът тук се състои именно в това – съществува реална опасност да действаме първосигнално, инстинктивно да се опитаме да избягаме - да отречем, да се противопоставим, да откажем - да загубим контрол над поведението си. И ако някога, при масови военновременни действия, се е разчитало на действието, с цел запазване на живота чрез бягство, в сегашната реалност ние не можем да се опрем на него, поради нецелесъобразността на импулсивната ни природа при тази конкретна опасност, колкото и себесъхранителна да е тя.
Необходимата първа реакция се оказа пасивността. Пасивност, не в смисъла й на пълно „дезактивиране“, а напротив – в смисъла на символизирана активност, на превес на мисловната дейност над физическата и на осъзнато поемане на лична отговорност, иначе казано: „действие чрез без-действие“. Във времена на опасност, спокойствието, запазването на самообладание, смелостта и силата на разума биха били по-добрите съветници. „Въздействието чрез липса на действие“, не се отнасяше единствено и само до осъзнаването на случващото се. Всъщност ние помагахме и действахме, оставайки вкъщи, като с това допринасяхме за така необходимото забавяне в разпространението на болестта. Това, обаче, далеч не се отнасяше за всички: медицинските екипи в болниците, служителите на реда, социалните служби и пр. продължаваха да пазят това, което ние им доверявахме и да прилагат уменията, за които са били обучени: да помагат, да защитават, да призовават и да привеждат в действия знания. Това срещна и огромна вълна на солидарност в световен мащаб. Лишени от възможността да действат активно, хората като че ли започнаха да се събират зад тези, които не бяха спрели да действат по посока преодоляване на кризата.
Човешкото поведение е повече от обикновено действие, в него се корени и въпросът как възприемаме нещо, какви чувства влагаме. Колкото по-добре можем да се справим и като отделни индивиди, и като група, толкова по-добре бихме преминали през тази, а и през други кризи. Оказва се, че повечето от нас се учим много бързо. Определен опит натрупваме единствено посредством общуване, така че можем да отразяваме емоциите си един другиго, а такива взаимодействия ни сплотяват заедно като група. Нещо повече – способността ни да се учим взаимно, наблюдавайки другите и активирайки чувства, посредством огледалните неврони, ни сближава, дори и в пространствената ни дистанцираност.
Ако съумеем да съберем парчетата – от една страна страховете и дефицитите, заради които се изолираме и от друга - копнежа си да останем в социален контакт, бихме преодолели последствията от това негативно преживяване по-леко. Дали ефектът ще бъде по-дълготраен? Дали ще се научим да променяме нашите норми и граници? Дали забелязваме, че изначални човешки потребности, като социалният контакт, общуването лице в лице, чрез което в крайна сметка можем да възприемем себе си и които приемахме до вчера за даденост, за миг изглеждаха безвъзвратно загубени? Близостта определя поведението. Сега вече много по-осезаемо разграничаваме пространствената, функционалната и емоционалната близост. Бяхме свикнали да определяме близостта според пространството. Сега отбелязваме смисълът на нейната функция, така че в крайна сметка емоционалната близост остана възможна дори от разстояние.
През психоаналитичния ракурс, можем да хипотезираме, че коронавирусната криза е въплъщение на феномена, който Фройд нарича „тайнствения”. Основоположникът на психоаналитичния метод се позовава на свое собствено интензивно преживяване като пример. Пътувайки нощем във влака, му се случило да види непознат старец, който погрешно влязъл в купето му, само за да разпознае миг по-късно, че вижда собственото си отражение в огледалото на малката баня, вратата на която се отворила от резкия ход на влака. Той описва усещането си за странността на старото лице в огледалото като „зловещ“ момент, в който бръчките на възрастта, напомнящи за края на нечий земен път, са разтворили нишките на илюзията, от които е изтъкано собственото чувство за безсмъртие. В този смисъл, коронавирусът със сигурност е „голямо вълнение в нашите вагони“ (М. Рот). Познатото и безопасното се превръща в необичайно и заплашително. Физическата стабилност се поставя под въпрос. Да се съберем с близки за нас хора, се определя като опасно. Животът, какъвто си мислехме, че познаваме и разбираме, се отклонява от нас и нищо не може да се приеме за даденост. В това състояние ние сякаш сме изтръгнати от чувството, че сме „у дома си“, че сме „господар на своята съдба“.
Но „тайнствеността“ е също и възможност. Твърдите ни позиции, илюзорните ни познания, тайните споразумения, които мислим, че сме сключили с живота - всичко това се нарушава и следователно е отворено за нов поглед.
Както забелязва Д. Уиникот, „страхът от бъдещето винаги е очертан в цветовете на миналото“. Страхуваме се от вече случилото се. Тъй като историята е сбор от истории, нашите променящи се отговори също се оформят от тези истории. В днешно време повечето от нас се колебаят между чувства на надежда и отчаяние, увереност и страх. Изпитваме тези колебания, защото и двете страни са еднакво валидни и невалидни, тъй като не знаем какво ще донесе утрешния ден.
Това е непоносимо, затова ни се налага сякаш да прелистваме възможностите като в свиден фотоалбум и да поставяме ясни снимки от миналото на стената на бъдещето, която все още е обвита в мъгла. В търсене на оценка на настоящата реалност, всеки от нас си спомня катастрофи от миналия свят. Травматичните спомени се пробуждат отново и заливат душата с мощен страх. Но положителните спомени също се появяват и са достъпни: фигури, които са ни научили какво е устойчивост, трудни моменти, които са завършили с ново начало. Психологически ценности като щедрост, умереност, толерантност към стреса, благодарност за това, което имаме и способността да помагаме на другите - всичко това днес е от особено значение.
Полезно е да запомним, че природата (и това включва и човешката природа) винаги се колебае между силите на унищожаване и съзидание и че пред лицето на унищожението, ние винаги се страхуваме, докато познатата рутина се върне, благодарение на изтласкването. Този принцип не може да бъде нарушен.
Може да бъде от голяма полза да останем активни в реалността. Хората, които намерят роля за себе си и някакъв вид отговорност, която могат да поемат през това време или преобразуват мъката и страха си в създаването на нещо ново, ще открият, че това е значително противодействие на липсата на контрол, която всички чувстваме в момента. По всяко време възниква въпросът, от кои позиции и с кое съзнание искаме да се срещнем с реалността. В този смисъл винаги имаме различни възможности, а също и известна власт над изборите си, дори и да се сблъскаме с най-странната и заплашваща ни реалност.
Нито паниката, нито нейното потискане са полезни реакции сами по себе си. Би било добре, ако преминавайки през настоящата криза, наред с всичко останало, съумеем да се научим да се справяме с потребността си от контрол по такъв начин, че да допуснем несигурността да намери своето място в новата ни реалност, без да приемаме това непременно като несправяне. Може би ще се научим да виждаме себе си отново като част от едно голямо цяло или пък ще се справяме с границите си чрез постоянство, без неуморно да се примиряваме. Това би ни дарило с увереност, че сме подкрепени и в безопасност, въпреки заплашителните обстоятелства. В крайна сметка надеждата е по-заразна от страха. Не бива да забравяме, че във всеки момент, дори и в най-трудния, в живота на човек се случва много по-малко, отколкото в най-дълбоките ни страхове.
