8 Април 2020
Започваме четвъртата седмица под обсадата на коронавируса. Би трябвало вече да сме посвикнали с начина на живот и с емоциите, с които ни се налага да се справяме. Тревожността и безпокойството не са неочаквани и няма да изненадат никого. Само формите на тревожността са различни. За някои тя е постоянен гняв към всичко и всички, който не може да бъде назован и адресиран, но който бушува в ежедневието им; за други тревожността е ясна и специфична - притеснения относно работата или финансовото състояние, за икономиката като цяло; при трети доминира здравето - тяхното или на семейството, или безпокойството за това как възрастните им родители се справят.
По-малко очаквано на този фон, или дори съвсем неочаквано за някои може да се прокрадне на моменти и чувство на вина, трудна за рационализиране, по типа на „вината на оцелелия“. Това разбира се, е термин, описващ специфична, нормативно появяваща се емоция, като елемент от индивидуалната преработка на стреса при оцелелите от колективно преживени травми. Тук терминът е „взет назем“, за да онагледи далеч по-слабоинтензивна емоция, по скоро смътно усещане за нередност и неловкост, вследствие обстоятелства, поставили субекта на емоцията при по – благоприятно положение в сравнение с референтен друг. Може да е вината на тези, чиито работни места са запазени, поне в момента, и доходите им все още са непокътнати, докато много от приятелите им изведнъж остават без работа. Или вината на тези, които засега са здрави, както и членовете на тяхното пряко и разширено семейство остават здрави, докато чуват за болни колеги, приятели, или техни близки. Може да е вината на хората, които остават в къщи под карантина, но живеят в удобна къща с ток, вода и интернет, в сравнение с други в по-слабо развитите страни, затворите или бежанските лагери, където хората са принудени да стоят заедно в претъпкани, неудобни помещения. Или вината на работещите от къщи спрямо тези, работещи от офиса. Списъкът може да продължи.
Това е една по- различна, но въпреки това форма на вина на оцелелия. В по-голямата схема на нещата, които преживяваме не е проблем от първостепенна важност, но все пак е проблем, който може да се осмисли.
Психологът Робърт Тайби, споделя, че наблюдава в последните седмици този феномен у своите пациенти, с които продължава да провежда онлайн терапия. С идеята, че може да са полезни, представям тук някои от неговите предложения:
Осъзнайте, че реакцията ви е нормална
Ние сме социални същества, по-голямата част от нас са естествено съпричастни и емпатични към другите. В условията на криза ние се идентифицираме още по-силно не само с близките си хора, но и с тези от нашето „разширено човешко семейство“, с всички страдащи хора. Докато изглежда, че другите се борят с по-сериозни неща от нас , чувството, че сме имали малко повече късмет и вината поради това е нормална /макар и далеч не задължителна за всички/ реакция. Това е рационална вина, извлечена от здравата ни чувствителност към другите и стимулирана от наложеното ни нарушение на нашите собствени базисни ценности. Противодействието минава през осъзнаването на несправедливостта на живота, която не можем да обясним и не можем да контролираме.
Не се поддавайте на стигматизация
Както се случва и при истинския, голям симптом „вина на оцелелия“, някой волно или неволно може да натисне чувствителния бутон. Не се поддавайте.
Подкрепете близките си
Тук става въпрос за превръщането на вината ви в продуктивни и подкрепящи действия. Напр. да предложите на приятелите, които сега са безработни подкрепата, от която имат нужда. Целта на това не е облекчаване на вината, а да се адресират несъзнаваните причини за нея. Търси се балансиране и връщане на нашите основни ценности и приоритети чрез „поправяне на света“, така че да е в съответствие с тези ценности.
Предай нататък
Разширете тази подкрепа за хората извън вашия непосредствен кръг. Има много начини - дарение или доброволчество в хранителната банка, участие в организирани кампании за помощ на хора в нужда или на медицинските екипи или друга инициатива.
Дали този личен принос ще промени нещо в голямата схема? - Не. Промяна ще има, когато приносът на един се комбинира с усилията на много други. Но за всеки, който прави такива стъпки в такова време, личната полза, макар и невидима, е голяма.