8 Май 2020
През последните няколко десетилетия, с нарастване на интензитета на живеене и честотата на травматизма, засягащ много хора, нараства и интересът към възможностите за целенасочено изграждане на устойчивост /резилианс/, която да помага на хората да се подготвят, както и да се възстановят от излагане на потенциално травматичен стрес, като бедствия, войни и други колективни и лични травми. Като сравнително нова област, изследванията, фокусирани върху резилианса и свързаните с него конструкти, предстои да разгледат още много важни въпроси.
По дефиниция резилиансът е „способността на дадена система /в т.ч. и човекът/ да прилага ранни, ефективни процеси на приспособяване, за да облекчи напрежението, възникващо при излагане на стрес, и по този начин ефективно да възстанови хомеостатичния баланс или адаптивното функциониране.“ Резилиансът е естествено възникващ и често срещан и произтича от базисната способност на човека да се адаптира към нови ситуации. Затова и най-честият резултат след травматични събития обикновено е преходен стрес.
Резилиансът не е фиксиран атрибут, а вид „траектория, посока на функциониране“, която зависи от качеството и силата на стресора, от заобикалящият ни културен контекст и обстоятелства и индивидуалната кондиция, в момента, когато трябва да се отговори на риска. Например, спрямо сходни стресори, човек може да проявява устойчивост в определени моменти от живота си, а в други- не.
Терминологични разграничения
Важно е да се разграничи резистентността на стрес от резилианса. Докато резистентността предполага пълно отсъствие на реакция на стрес, повечето хора, включително издръжливите индивиди, обикновено изпитват поне някакъв преходен дистрес по време или непосредствено след потенциално травматични събития.
Друго понятие, което се използва за описване на положителната адаптация към травматичния стрес и неблагополучие е посттравматичният растеж (PTG). PTG се проявява като конструктивна промяна в 3 широки области: усещане за себе си, взаимоотношения и философия на живота. За насърчаване на растежа са необходими определени нива на заплаха, които да конфронтират базисните вярвания на човека за света и себе си и да породят процес на борба – във външен и вътрешен план за съграждането на нови. Изследванията показват, че хората, които съобщават за средно тежки симптоми на стрес, демонстрират по-високи нива на растеж от тези, които имат леки или много тежки реакции.
Детерминанти на резилианса
Проучвания показват, че има няколко фактора, които развиват и поддържат резилианс :
• Способността за правене на реалистични планове и предприемане на необходимите стъпки, за да ги следваме;
• Увереността на човек в силните страни и способностите му;
• Умения за комуникация и решаване на проблеми;
• Способността за управление на силните импулси и чувства;
Друго изследване акцентира ролята на емоциите. Според него устойчивостта корелира отрицателно с личностните черти като: невротизъм и негативна емоционалност, които представят тенденцията да виждаме света като заплашителен, проблематичен и стресиращ, а себе си - като уязвими, и да реагираме в съответствие с тази визия. Резилиансът корелира положително с черти на личността като: откритост и положителни емоции, активно ангажиране, увереност в успеха и способност за адаптиране на поведението спрямо ситуацията за постигане на избрана цел. Положителните емоции имат не само психически, но и физиологични последствия. Някои физиологични ефекти, причинени от хумора например, включват: подобряване на функционирането на имунната система и повишаване на нивата на слюнчения имуноглобулин А, антитяло, което служи като първа линия на защита на тялото срещу респираторни инфекции. Други ползи установени в изследването са: по-бързо заздравяване на рани, по-рядка и по-кратка хоспитализация на възрастни хора и мн. др. Оказва се, че способността да прощаваш също играе роля за прогнозиране на устойчивостта в изследване сред пациентите с хронична болка.
Темпераментовото и конституционнално предразположение се счита за основен фактор за устойчивост, заедно с топлината в семейните връзки и достъпа до социална подкрепа.
Изграждане на резилианс
Естествена устойчивост се изгражда в семейството чрез родителски грижи, включващи четири ключови маркера:
• Реалистично /адекватно на реалността/ възпитание на детето;
• Ефективни комуникация по отношение на рисковете, която да го подготви за среща с тях;
• Позитивизъм и преструктуриране в ума на трудните ситуации;
• Изграждане на собствена ефективност и твърдост.
Резилианс може да се изгражда съзнателно и целенасочено и в по–късна възраст. Американската психологическа асоциация описва „10 начина за изграждане на устойчивост“:
• поддържане на добри отношения с близки членове на семейството, приятели и др. хора;
• на кризите и стресовите събития не се гледа като на непоносими проблеми;
• приемане на обстоятелства, които не могат да бъдат променени;
• поставяне на реалистични цели и следването им;
• предприемане на решителни действия в неблагоприятни ситуации;
• търсене на възможности за преосмисляне на нещата при загуба;
• развиване на самоувереност;
• запазване на дългосрочна перспектива и разглеждане на стресовото събитие в по-широк контекст;
• поддържане на надежда, очаквайки добри неща и визуализирайки желаното;
• грижи за ума и тялото си, редовно спортуване, внимание към собствените си нужди и чувства.
Резилианс при колективни травми
Забележително е, че при повечето видове травми, включително масови бедствия, значителна част от населението е минимално засегната, има стабилен модел на здравословна адаптация и не изисква внимание от специалистите по психично здраве. Само малцинство от изложените групи проявяват слабо адаптивен отговор и клинични симптоми, като интервенции от институциите са необходими за лица, които имат значителни или продължителни нарушения във функционирането.
Интервенциите трябва да са част от цялостен подход, насочен към смекчаване действието на рисковите фактори след събитието, които корелират с по-голяма вероятност с развитие на психопатология и влошаване във функционирането. Тези рискови фактори включват: липсата на социална подкрепа или наличието на негативни социални фактори, по-високи нива на жизнен стрес, свързан с конкретните условия на живот; липса на практически ресурси; отрицателни оценки на индивида за събитието, ролята му в него, и потенциалът то да се повтори в бъдеще.
Стратегии за намеса
Изследователите твърдят, че повтарящите се епизоди на предизвикателство / заплаха/, които не са придружени от непреодолими лишения, загуби и други психични щети или пък са последвани от периоди на възстановяване, могат да „закалят“ индивидите и да засилят реакцията на невроендокринната система на стрес. Програмите за обучение на военни използват определени принципи за укрепване на уменията, които се считат за необходими за справяне с боен и оперативен стрес /такива са напр. вътрегруповата кохезия и морал/. Въпреки това, издръжливостта и закалката са по-малко ефективни, когато е налице непредсказуемо и с голяма тежест травматично събитие, което надвишава способността на човека да се възстанови, и води до развитие на психопатология.
Превантивните мерки за насърчаване на устойчивостта при хора, чийто професии се свързват с висок риск от травматизъм включват:
• Демонстриране на устойчиви модели за подражание /от техните преки ръководители и ментори/;
• Култивиране положителни емоции и оптимизъм;
• Конфронтиране със собствените страхове;
• Решаване на проблеми, а не избягване;
• Анализ и учене от неуспехите;
• Конструктивно „преосмисляне“ на стресовите или травматичните събития;
• Използване на социална подкрепа;
• Поддържане на физическата форма;
• Търсене на смисъл в живота;
• Развитие на духовността;
• Помагане на другите;
• Приемане на това, което не може да бъде променено;
• Поставяне на реалистични цели и работа за постигането им;
• Воля да не се предаваш;
• Търсене на възможности в неблагополучията;
• Търпеливо търсене на достоен изход от ситуацията, в която съдбата ни е поставила;
След излагане на изключително стресови събития, някои хора може просто да се нуждаят от почивка и помощ при поддържането или възстановяването на базисното им чувство за идентичност и способността им да реагират гъвкаво на изискванията на променения свят. Може да е нужно да се насърчават да участват в обикновени дейности и да продължат да изпълняват задълженията, произтичащи от социална им роля. Силно затруднените индивиди могат да изискват по-мощни мултисистемни интервенции. Терапевтичните усилия могат да бъдат насочени към идентифициране и след това:
(а) предотвратяване, прекъсване или смекчаване на ефектите на рисковите фактори и уязвимостта;
(б) насърчаване и използване на въздействието на естествените защитни фактори.
Доказано е, че насърчаването на чувството за безопасност, спокойствие, себеефикасност и свързаност с другите, както и вдъхването на надежда улеснява възстановяването от стрес. Тези принципи са въведени като валидни в ситуации след масови бедствия, както и при военни и професионалисти на първа линия.
Хора, които вече са проявили значителни проблеми или нарушения във функционирането, могат да бъдат подпомогнати от психолог по много начини:
• Потвърдете усещането за личен контрол и лична ефективност, като помагате на пациентите да решават проблеми, да придобият практически ресурси, да поставят постижими цели, да управляват собствените си стресови реакции и / или да се включат в овладяване на ситуации и дейности, свързани с травма;
• Предоставяне на възможности за когнитивна преоценка и преструктуриране, което може да помогне на пациентите да предефинират своите убеждения за себе си, света и бъдещето по по-адаптивни начини; Този подход е валиден дори в ситуации на продължаваща заплаха, като лицето трябва да оцени абсолютния риск от нараняване и да приеме нивото на риск, за да може да продължи да функционира нормалното в тези условия;
• Помогнете на пациентите да създадат, обновят или предефинират смисъла на живота за себе си, като се съсредоточат върху личните силни страни и ценности и приемат случилото се;
• Насърчаване на ангажираност със смислени и възнаграждаващи дейности, които могат да създадат нов капацитет за позитивни преживявания;
• Подкрепа за изграждане или насърчаване на умения за себеразкриване и взаимопомощ с доверени лица от личния кръг;
• Насочете хората към адаптивни стратегии за справяне, които вероятно ще варират;
Като цяло се препоръчва активен подход за решаване на проблеми. В ситуации на продължаваща във времето криза хората могат да увеличат устойчивостта си, като прилагат различни стратегии за справяне, като отклоняване на вниманието чрез префокусиране, хумор или приемане; промяна на очакванията към това, което се счита за "добре протекъл ден"; преместване на фокуса към дейности, които отразяват субективно значими интереси и ценности; създаване на специфична рутина на живеене, която да намали тревожността за случващото отвъд тази рутина / т.е. за кризата/; заемане с ежедневните битовизми и поддържане на една „неподдаваща се на натиск“ идея за привлекателността на живота“.
Травмиращите преживявания често предлагат потенциал за растеж в изграждането на характер и придобиването на умения. Въпреки това, психологът не бива твърде активно да насърчава PTG, тъй като пришпорването на този процес може да се изтълкува от пациента като минимизиране и омаловажаване на тежестта на неговите уникални преживявания. Вместо това може да се подкрепи и насърчи инициативното споделяне на пациента за признаци на растеж, наблюдавани от него.
Когато се опитваме да включим в практиката си стратегии за изграждане на устойчивост, заслужава да се отбележи, че тя е динамичен феномен, при който успешното справяне може да означава смесица от големи успехи в реалния живот в контекста на продължаващите трудности. Тя включва множество компоненти, като психологическо привикване, промени в психическия набор от реакции в отговор на стрес и неблагополучие (обяснения, саморефлексия и планиране), промени в личната ефективност, промени в хормоналната и нервна системи.
Интервенциите включват множество възможности, преди и след събитието. Всяка стратегия има ползи и вреди, които се нуждаят от внимателна оценка. Стратегията за максимално увеличаване на еластичността на реакцията след излагане на травматичен стрес следва да е мултидисциплинарна и чувствителна към културния и събитиен контекст, както и към различната степен на излагане и реакция на стреса.
И накрая, разумно е да се отчитат неизбежните промени, които следват излагането на травма и да се приеме, че в някои случаи пълното възстановяване е твърде идеалистична цел, като се има предвид тежестта на случилото се. Връщането към адаптивното функциониране може да се разглежда като най-добрият сценарий за постижим резултат.