МВР

МВР ИП

 

Нагласи на инспекторите от ДПС и помагащите професионалисти в контекста напрофесионалните им контакти. Системен анализ

н.с. Мариана Зарова, сектор “Консултативна психология”

Детските  педагогически стаи заемат особено място в системата на МВР. Като част от полицейската организация, тези работни групи биват идентифицирани като “полицаи” от мрежата от институции, работещи с деца в по-широкия социален контекст. Същевременно, тъй като са под влияние на доминиращия в обществото възглед, че” едно дете не може истински да бъде престъпник”, тези служители не могат да бъдат разпознати като “истински полицаи”. Поради това, в процеса на ежедневното изпълнение  на първичната си работна задача те се опитват да изявяват и друг един свои глас, който условно може да бъде наречен “гласът на хората, които помагат на децата доколкото и както могат”.  Мислейки за работни групи обаче е важно да държим в ума си определен модел за разбиране на функционирането на една организация. Настоящият текст е опит за приложение на  системния подход към организациите към една малка структурна част от системата на МВР, каквато е ДПС.

Кратко описание на системния подход към организациите
Моделът на David Kampbell /1996/ за консултиране на организации се основава на разбирането на организациите като “съвкупности от хора, които изпълняват първична работна задача;  работят заедно, споделят кръг от идеи, въвеждат технологии, отстояват своята позиция в обществото. Alan Cooklin /1999/ посочва различни “живи” нужди, които хората удовлетворяват чрез участието си в институциите, най-важните сред които са: извършване на  взаимна валидизация на задачите на групата и развиване на една споделена и взаимно потвърдена идентичност.
Системните консултанти използват набор от системни инструменти за описание на организациите: първична работна задача, система на задачите и емоционална система, йерархия, комуникация, вериги за обратна връзка, развитието на “частен” език, на който се основават всички работещи организации. David Kampbell /1996 /посочва обратната връзка като най- важния измежду тези инструменти, тъй като тя осигурява възможност на организацията да се справи с промяната. Хората от различните нива на йерархията имат нужда от обратна връзка от другите такива, за да може системата да остане жизнеспособна в обкръжението си. Обратната връзка е полезна и при наличие на несъвпадение между личните вярвания/ системи от значения/ и вярванията на организацията, тъй като отваря пространство за договаряне. Това разбиране за процесите в организациите се отразява в модела на консултиране, развит и използван от David Kampbell /1996/: “Опитвам се да водя организацията в опита й от рефлектирането върху значението на дадено поведение към създаването на нови стратегии и структури, базирани на разбиране на значението. На първо място е важно да разбера онези вярвания, които хората предпочитат да задържат за себе си” .


Imber –Black/ 1986 / по Elsa Jones, 1995/ споделя опит от консултирането на институции, занимаващи се с откриване, оценка и работа с насилието. Специфичните за полицията трудности, като институция също ангажирана с този процес, идват от изискването към полицаите да задържат извършителите на насилие и същевременно да установяват първоначален контакт с жертвите на насилие. Поради интереса към случаите в тези институции възниква натиск от обществото и хората, които работят се чувстват свръх отговорни и нямат пространство за неуспехи и грешки. Служителите в тези организации се чувстват претоварени и от големия брой случаи, което не им позволява да отделят необходимото време на отделния случай. Резултатът от тези напрежения може да бъде ориентиране на служителите изцяло към спазване буквата на закона. Съзнанието, което възниква в резултат на стоенето в позиция “да не се прави това, което е най-добро за човека” е депресия и усещане за прегаряне.

Как дискурса за различието влияе върху професионалната идентичност на инспекторите от ДПС
Ежедневното функциониране на разглежданата работна група е повлияно от действието на един доминантен обществен дискурс - дискурсът за различието, който в нашата култура е негативен. Това означава, че всеки, които бъде дефиниран като различен е лош /различен = лош/. За да се справи с различието, обществото е развило специфични социални практики на “разделяне“ и “отхвърляне” /Foucault, 1992/ и е създало институции, чиято първична работна задача е да изолират различните: “лудите” от “нормалните”, “болните” от “здравите”, “добрите деца” от “проблемните деца”, “престъпниците“ от “порядъчните” и т.н. Единственият начин, по който обществото реагира на различието е чрез наказание, изразяващо се в изпращане в съответни институции. Обществените очаквания към тези институции са да реагират към попадналите в тях чрез прилагане на механизма на “нормализиращата санкция” /Фуко,1992/ и да служат като “филтър”, през който “поправените” могат да се върнат отново в обществото. Такъв тип задачи изпълняват работните групи от инспектори спрямо децата, идентифицирани от училището или от семействата си като: “проблемни”, ”асоциални”, “изпуснати” и т.н.
Конкретните ефекти от този дискурс се проявяват в очакванията, който институциите и групите хора от по-широкия социален контекст /партньори, деца и семейства/ имат при контактите си с инспекторите.

Постановка на темата
В по-ранни разработки по темата, проведох изследване по метода на полуструктурираното интервю, за да разбера как съществуващите практики влияят на инспекторите при това взаимодействие. Включени бяха седем инспектори от ДПС и двама професионалисти от НПО (психолог и социален работник).
 Срещите с инспекторите създадоха впечатление, че съществува уникален вътрешен разговор по разглежданите теми в рамките на субгрупата, която се оказва единствения възможен формат на това говорене. Този “вътрешен разговор”, в чиято основа е проблемния идентитет на инспекторите създава един особен вътрешен дискурс, чието послание е “нас никой истински не може да ни разбере”. Като че ли, инспекторите се преживяват като уникална група с право на специфична експертиза, която не е само психологическа, нито само педагогическа. В основата на тази експертиза лежи една различна от споменатите гледна точка, от която може да бъде разказана историята на институционалната грижа за децата. Съзнанието за тази уникалност поддържа тяхната “заедност” и чувството им, че принадлежат “някъде”, но същевременно ги “затваря”, усилва границите им с външния свят, тъй като уникалността им не е призната нито в организационния, нито в социалния контекст. Пътят за свързване и съвместна работа с инспекторите минава през зачитането на уникалността на техния опит, още повече, че те не биха могли да станат пълноправни членове на екип от професионалисти, без да е ясно за тях самите и за техните партньори в какво точно е техният професионализъм.
 Значимата тема, която беше обсъдена в описваната група може да бъде представена като дилема. От една страната е споделеното от всички инспектори в групата разбиране, че работата, която вършат не помага на децата нито да избегнат, нито да прекратят асоциалното си поведение, което ги кара да се чувстват безпомощни и некомпетентни. От друга страна, въпреки наличието на множество институции и неправителствените организации (НПО), предлагащи професионална помощ на деца и семейства, инспекторите не препращат случаи към тях.
 Първите спонтанни коментари засегнаха темата за установяване на контакта и взаимното опознаване, която очевидно лежи под повърхността и е “най-лесна” за говорене. При контактите си с представители на други институции, работещи с деца, инспекторите имат амбивалентни преживявания. От една страна, те се чувстват изостанали в методите си на работа, и като че ли тези срещи са повод да се конфронтират с очевидността на своята изолираност. Тези преживявания засилват техния “вътрешен негативен монолог“ /Gergen, 1990/. От друга страна, за инспекторите като работна група с проблемна идентичност, която си “търси среда”, групата на помагащите професионалисти, която е с по-ясна идентичност и самочувствие и предлага съвместна работа, при запазване на границите, изглежда привлекателна.
 Другият тип преживявания на инспекторите по време на такива срещи се основават на възприемане на отношението на другата страна към тях най-общо като “недоброжелателно”, незачитане на усилията им и подценяване. “Използват ни, за да стигнат до децата”, ”Обвиняват ни в непрофесионализъм”, ”Нападат ни”, “Не може някой, който се е появил “вчера”, не го знаем кой е, какъв е, веднага да започне да дава съвети и да търси кусури”, ”За всичките тези години все сме направили и някои добри неща”. Този тип възприятия намират израз в още по-голямо затваряне, отдръпване и ответни обвинения в “непрофесионализъм” и “непознаване на системата на полицията”. Представителите на НПО също споделиха, че са присъствали на срещи с такъв “тон”, обикновено с много и различни участници, където инспекторите са били ”държани в ъгъла”, негласно дефинирани като “злото куче” в мрежата от институции, обгрижващи децата. Трябва да отбележим, че НПО имат нужда да поставят инспекторите в такава роля, за да запазят за себе си ролята на “носителите на доброто”. Те като чели проектират в инспекторите негативните чувства, които тези деца без съмнение пораждат в тях (напр. чувството на безпомощност, от това че не винаги можеш да помогнеш)
 Приведеният пример е показателен за трудности в свързването, които произтичат от основополагащите мета-значения на съществуване и функциониране на двата типа организации – полиция и НПО. “Всички организации, пише Гофман, се занимават или със социален контрол или със социална промяна /Goffman, 1959/. Те плащат на служителите си, за да развиват тяхната собствена идея за тях самите.” И тъй като става дума за различен тип организации /държавни – неправителствени/, различни цели - социален контрол – социална промяна, различни системи от вярвания и убеждения, различни по смисъл професии – полицай – психолог/социален работник, то срещата между тях практически се случва когато “се загърби” /доколкото е възможно/ тази организационна рамка и хората се срещнат като “личности в различни роли” /Irving Borwick, 1986 г./, а не просто “роли” - при това с ясно дефинирани компетентности около работната задача. Интервюираните инспектори потвърдиха, че хората от външни организации, с които работят най-добре, са тези с които имат личен контакт. Същото потвърдиха и интервюираните професионалисти. 
 
Възгледи, които влияят на инспекторите и помагащите професионалисти при взаимните им контакти
Контекста, в който работят инспекторите поощрява недоверието и подозрителността към всичко външно, непознато и неподлежащо на контрол, поради което те имат нужда да проверяват /в буквалния смисъл/ хората и институциите, с които контактуват. Контакт, изчерпващ се с обаждане по телефона, еднократна среща и оставяне на брошура не се възприема като сериозна заявка за работа, тъй като не създава среда на сигурност и доверие, необходима за съвместна работа. Като че ли изясняването на въпроса дали центърът, с който биха могли да работят е частен, е от особена важност за групата на инспекторите. За институция като полицията, която е част от държавата, частните организации са натоварени с негативен смисъл. Те се асоциират със стремеж към печалбарство - “Искат децата да си плащат”, което в тяхната система от възгледи се възприема като “лошо”. Друго е отношението към институции на държавно и общинско ниво – като примери за добро сътрудничество се посочваха “нашият общински център, който нашите педагогически съветници направиха”, “държавната агенция за закрила на децата, от която ни поканиха еди къде си “и т.н.
 Поради традиционната затвореност на организацията, от която са част, инспекторите не знаят истински какво се случва в полето на социалната помощ, “кой кой е”, какво се прави в тези центрове и как това помага. В резултат - те нямат и уменията да препращат децата за специализирана помощ.
 Преживявайки себе си като последна инстанция по веригата, инспекторите се чувстват овластени да вземат сами решения по различните случаи. Това “чувство за власт” /терминът е използван от помагащите професионалисти/, което всъщност е “тежка отговорност” /според инспекторите/ изглежда естествено, в контекста на този възглед, който разглежда връзките между институциите като “верига”, а не като “мрежа”. Това разбиране изключително ограничава инспекторите да се свържат с други помагащи специалисти и да потърсят алтернативни обяснения. То е в основата на такъв тип изказвания като: “На никого не мога да разчитам – само на колегите си”, “Няма кои друг да се грижи”, “Сами сме“, и др.подобни. При този доминиращ в разговора глас, гласът, твърдящ, че “има и други“ трябваше да бъде многократно подкрепян за да бъде чут. Първите “други”, за които инспекторите се сетиха бяха общинските социални служби. Обяснението е очевидно – то е в сходния опит и позиция на двете работни групи.
 Доминиращият в групата глас – “Няма кой да помогне” има своя смисъл в мета-контекста на организацията, където няма визия за подкрепа. Доминантният възглед е, че полицаят е силен, той не може да търси помощ, той се справя сам. Този възглед ограничава инспекторите да видят акта на препращане и екипната работа като нещо позитивно. В изказванията на инспекторите препращането на деца към тях от училища и родители се възприема като проява на слабост и несправяне. “Какви са тия родители, не мога да разбера, детето им бягало от училище, а те вместо да поговорят с него, веднага тичат при нас”, “Днешното училище не възпитава, само образова, те забъркват кашата, а после ние трябва да се оправяме”. Едно такова разбиране на препращането като проява на слабост и от друга страна като прехвърляне на отговорност вероятно е в основата на омагьосания кръг, в който инспекторите постоянно се движат - поемане на случай- извършване /наред с полицейската/ на неспецифична социална, дори консултативна работа, за която няма нито контекст, нито умения – провал на усилията – в резултат: поддържане на проблемния идентитет на инспекторите, подхранване на негативните нагласи към външния свят, и в резултат - още по-голямо капсулиране.
 Представителите на външни институции виждат този процес естествено не обективно, а през призмата на собствените си възгледи така: в позицията, в която са инспекторите имат много власт, те допълнително се “самоовластяват”, вършейки социална работа, от която нищо не разбират, “като че ли ревниво пазят случаите си от нас, за тях ние сме “врага”, който иска да им отнеме тази власт”. Получава се следното: колкото по- редки са контактите, толкова по- силни враждебни фантазии и нагласи спрямо другата професионална група пораждат. От своя страна тези нагласи стават основата на трайно отношение, което възпрепятства инициирането на нови контакти.
 Езикът, използван от помагащите професионалисти за описание на възприеманото отношение на инспекторите към тях поразително прилича на езика, с който инспекторите описват как ги  приемат училищните власти. “Беше ми изключително трудно, когато отидох за първи път в училище – учителите ме отбягваха, бяха много затворени, сякаш пазеха децата от мен. Много време и ежедневно ходене в училището беше нужно, за да не гледат на мен само като на полицай, с който да плашат децата.”  -разказа една от инспекторките. Оказва се, че ако в училището инспекторът се възприема само като фигура, с която се плашат лошите деца и от  която  се пазят добрите, то той изглежда се вписва в училищния контекст в ролята на човекът, поемащ отговорността за всички онези случаи, с които учителите не са се справили. По този начин им дава възможност да се чувстват по –успешни в контакта си с останалите деца. Следователно посланието от учителите към инспектора е да продължава да се държи по начин, който плаши децата, защото евентуална промяна в неговото поведение би разбалансирала цялата система от интеракции в училищната среда около проблемните деца.
 Тези почти еднакви описания на взаимните възприятия, в които се повтарят термини като “пазене”, ”плашене”, “ревност”, “затвореност”, са знак за това, че разглежданите професионални групи са близки не в желанието си за сътрудничество, а в стремежа си към индивидуално справяне, което отнася идеята за междуинституционално сътрудничество към неопределеното бъдеще.
 
 Модел на взаимодействие  между институциите, работещи с  проблемни деца в българския контекст
 Отличителна характеристика на сега съществуващият модел на взаимодействие е, че всяка от ангажираните с децата институции се държи спрямо другите така, сякаш тя носи сама цялата отговорност по случая. Липсата на идея за споделена отговорност ангажира институциите в “специфични игри на отговорност”, чието описание е в термините на съперничеството, а не – на сътрудничеството.
 Подходящ конструкт за обяснение на междуинституционалните интеракции около проблемните деца е драма – триъгълника на Karpman. Този триъгълник представя една хипотеза за взаимоотношенията между жертва, насилник и спасител, като в основната сцена спасителят помага на жертвата да избяга от своя преследвач /по Alan Carr, 1989/. Ангажираните институции са единни в идентифицирането на детето като “жертва”. Доминантният възглед разглежда детето като “жертва” дори когато то е нарушител, приемайки a priori, че то не е истински виновно за постъпките си. Ролята на “насилника” в случаите на насилени деца е ясна. Това, което се случва тогава е, че институциите се обединяват около ролята на “спасителя” и при работа по все още редките “общи”случаи интервюираните от двете групи споделят, че си взаимодействат удовлетворително. В случаите с т.нар.”проблемни деца” поради това, че не е ясно кой е в ролята на “преследвача”, а и тази роля неизменно е дефинирана като “лоша”, институциите, работещи с деца вече не се обединяват, а се конкурират за ролята на “спасителя”. За да запазят за себе си помагащата роля, външните институции приписват съвсем незаслужено ролята на насилник на инспекторите. Тъй като не могат да приемат и интегрират подобни очаквания в представата за себе си, инспекторите започват да се чувстват демотивирани и объркани по отношение на това, каква е тяхната професионална роля.
 
 Коя всъщност е “достатъчно добрата” позиция за инспекторите, когато страна в триъгълника са проблемните, нарушаващи закона деца? Един от възможните отговори на този въпрос е упражняването на социален контрол, като средство за защита и за социализация на тези деца /Minuchin, 1974/.
 Добре би било, ако инспекторите успеят да видят асоциалното поведение на детето като израз на “несъзнавана надежда”(Уиникът) да срещне авторитета на бащината инстанция, която не е познал в детството си. За дете с асоциални прояви е жизнено важно да бъде “овладяно”, “въдворено”, да бъде въведен закона, който да му помогне да структурира личността си. Инспекторите са хората, които имат куража да изпълняват по отношение на тези деца прословутата бащина функция.
  За инспекторите е трудно обаче да стоят в момента в тази роля поради доминантният възглед по отношение на контрола в нашето общество, който го определя като нещо негативно, лошо, буквално противоположно на защитата и помагането. Макар да приемат ролята на контролиращия, оставяйки на партньорите си възможността да бъдат “добрите”, инспекторите, повлияни от описания възглед, не могат да се “смирят” и да интегрират тази роля и се опитват да се “реабилитират “ пред обществото и партниращите институции като поемат и неспецифични социални функции. Изходът от тази ситуация минава през осъзнаването от инспекторите на важността на контрола в детското развитие.
 Приписването на негативен смисъл на контрола е в основата на централната за инспектора тема - ежедневното раздвояване между това да бъде – от една страна –човекът, който проявява разбиране, оказва подкрепа; от друга, човекът, който налага санкции, отделя деца от семейства и т.н.( дилемата “да санкционираш – да помагаш”, “ полицейски – социални функции”).  На нивото на езика тази двойнствена позиция на инспектора се проявяваше в честата  употреба на конструкцията “от една страна – от друга страна”.
Съществуването на тази дилема повлиява състоянието и перспективите на свързването на инспекторите с външния свят по два начина: от една страна удържането на дилемата ангажира ресурса и вниманието на инспекторите с техните вътрешни проблеми в рамките на работната група, върху които те се “фиксират” и “зациклят”, игнорирайки процесите във външния свят, които ги засягат. От друга страна – решението на дилемата е обвързано с контактите с други институции около една обща работна задача при ясно дефинирани отговорности, които биха позволили на инспекторите да намерят един по- позитивен отговор на въпроса: ”Кои сме ние?”, чрез отговор на въпроса:”Какви искаме да бъдем с другите?”/Peggy Penn&Marylin Frankfurt, 1994/

Визия на инспекторите за тяхната позиция в организацията
Инспекторите описват разбирането на организацията за тяхната работна задача така: “Превенцията и полицейската закрила са  основната ни работа, но в действителност при отчитането важен се оказва процентът на разкритите престъпления”. Очевидно упражняването на някакъв тип социално помагане е инициатива на инспекторите да внесат нови аспекти в работната задача, по които няма съгласие на по-високите нива в йерархията. Най-естественото в частния дискурс на полицията ( “дискурс, създаден и контролиран в определена сфера на говорене” Фуко,1992 г.), който в някакъв смисъл “създава” инспекторите на работното им място е те да останат при полицейските функции: “ Вие не сте скъпоплатени учители” – цитира един от интервюираните своя началник.
Има възгледи, които им пречат да стоят само в полицейската роля и ги  карат  да се опитват да  вършат и социална работа. Тези възгледи са част от обществения дискурс за децата в неравноправно социално положение. Единият от тези възгледи може да бъде онагледен с мотото на коледната телевизионна кампания на УНИЦЕФ за набиране на средства за  деца - сираци: “На сираче хляб не се отказва”.Този възглед, който има  силни народопсихологически корени намира израз и в интервютата на инспекторите: ”Не можеш да видиш дете в беда и да не му помогнеш”. Другият възглед, който влияе върху поведението на инспекторите звучи така: ”Едно дете, не може да бъде виновно, каквото и да е направило. Детето не може истински да бъде престъпник”. Виновни са родителите, училището, обществото, но не и детето. Очевидно е, че носейки тези възгледи в ума си за инспекторите е изключително трудно да се вместят в една организационна рамка и да изпълняват една работна задача, които изискват от тях да бъдат предимно санкциониращи. Предразсъдъка за помагането /Cechin,1994 /, така типичен за т.нар “помагащи професии” измества версията, че за детето понякога е по-добре да бъде контролирано, за да се защити. Споделеното разбиране за важността на контрола е основата, на която могат да бъдат положени контактите между инспекторите и професионалистите от помагащите професии.
Една от полезните стъпки при такъв контакт би била съвместното дефиниране на отговорностите и компетентностите при работа по общи случаи, на основа на оценяване на наличните умения и тези, които има нужда  да бъдат развити. Уменията, които в момента най-често влизат в употреба инспекторите разделят в две категории.” Първата включва изказвания като: “Да не се отказваш”, “Да издържиш на натиска, ако това е в интерес на детето.”, “Да си твърд.” Към втората се отнасят: “Да можеш да предразположиш детето, да си говориш с него приятелски – да му разкажеш за други деца, с които си работил, дори за своите деца или за себе си на неговите години.” Първата категория описва процеса на очертаване на граници на помагащите дейности в полицията, който протича по един едва ли не “героичен” начин. Слушайки езика, използван за описание на този процес ми хрумна метафората за “самотния воин”, понякога неподкрепен дори и от своите (в някакъв смисъл това е метафора на усещането на всеки български полицай). Както е традиционно в културния архетип, така и тук “самотния воин “ е трагичен герой. “Тежи ми това ходене по мъките с институциите, това че нямаш подкрепа.” , “Мъчиш се да направиш нещо и в един момент спираш.” Самотата се усеща вътре в полицията, където инспекторът се опитва да развива непопулярни и нерегламентирани практики, без да е сигурен в своето професионалнио изпълнение (ДПС е част от криминална полиция и инспекторите са със статут на оперативни работници). Последното твърдение се основава на допускането, че щом опитът в помагащи дейности е нелегитимен, извън предписанията на ролята, то той не може да бъде споделен, осмислен и включен /заедно с личния житейски опит/ в изпълнението на първичната работна задача /David Kampbell, 1996/.
 Примерите показват недвусмислено, че инспекторите имат нужда от подкрепящи контакти – нещо повече – подкрепяща среда, не само при извършването на работната задача, но чрез нея и за интегриране на онези части от себе си, които при сегашната им изолирана във вътрешността на организацията позиция изглеждат неприемливи.
 Втората категория отговори описва употребата на чисто житейски, женски, майчински умения, които вършат някаква работа при липсата на професионални умения. “Помагаме доколкото и както можем.” Не е случайно, че в тази група попаднаха хората, чиято лична история беше свързана със социалната и медицинската сфера.
 Уменията на инспекторите, колкото и да са били полезни за отстояване на позицията им вътре в организацията, при новата ситуация, в която ги поставя работната задача за закрила на насилени деца, ще ги карат да се чувстват все по- безпомощни и неадекватни. Един от начините за придобиване на умения, полезни в тази нова ситуация, е “полагането” на връзките между институциите при изграждане на мрежата на такава основа, която би позволила екипна работа по случаи. Това би улеснило  взаимното опознаване в една – иначе структурирана от работната задача среда, включването на споделения свой и чужд опит в бъдещата работа и би създало един “многогласен” дискурс за децата, насилието и работа с него, в който никои не е “държан в ъгъла”. По такъв начин ще се преодолее превръщането на препращането в акт на формално  изпращане на детето някъде в “неизвестното”.
Поле за взаимодействие отваря и постоянната етична дилема, пред, която са поставени инспекторите, и която търси възможност да бъде разрешена. Тази дилема е: или да си свършат работата, поемайки риск и нарушавайки закона, или да се придържат към буквата на закона, отклонявайки всички случаи, за които не им е указано как да действат. Пространството, в което те действат е между бюрокрацията и човещината. Докато търсят своето лице на професионалисти с уникални функции, те са или чиновници или просто състрадателни хора.
Тези нагласи превръщат идеята за създаване на мрежа между институциите, занимаващите се с проблемни деца в лично предизвикателство за всички участници, за да не се превърнат насилените деца отново в жертва – този път на институциите.
 Въпреки заявеното в интервютата желание социалните служби да станат по-ефективни и да поемат социалната част от работата на инспектора, което звучи парадоксално в контекста нà направените дотук описания, инспекторите свързват преживяването на успех и удовлетвореност в работата си с някакъв тип социално помагане. “Успех е след две-три срещи с детето да станете приятели и то да си дойде пак на мястото”, ”Имаше едно дете, пълен сирак, аз му намерих къде да живее, осигурих му държавна издръжка, уредих да го приемат в художественото училище, защото се увличаше по рисуване – той израсна пред очите ми и благодарение на мене. Ето това е успех за мен.”
 Така, наред с разбирането, че “само нашата работа нищо не може да промени”, инспекторите имат нуждата да бъдат част от този процес, който променя нещата. Свързването с тях по начин, който игнорира тази нужда ги кара да се държат ревниво и конкурентно спрямо представители на помагащи институции. Това “пазене” на децата от тях, изразено в нежеланието за препращане обслужва същия майчински, женски инстинкт, който кара и учителките в училище да “пазят” децата от инспекторите. Като че ли, “пазенето на децата” е начин всяка от институциите да упражнява контрол над другите, опитвайки се да структурира полето на тяхното действие, и това желание е резултат на невъзможността контрола да бъде адекватно използван за целите на защитата и социализацията на децата.
 В контекста на тези основополагащи нужди изглежда парадоксално заявеното желание за отказ от социалните функции и изпълняване само на полицейски такива в контекста на единствената служба в полицията, където “да хванеш крадеца”, не носи гордост, а тъга.
 Едно възможно обяснение на това дава теорията на (Cronen& Pearce, 1985). Парадоксът би могъл да бъде коментиран по следния начин в термините на тази теория: “Ако мислиш за себе си като за “човек, чиято професия е да помага” (професионален помагач), това означава да отнасяш към себе си цялата отговорност за крайния резултат. И тъй като той в повечето случаи е неуспешен (поради липса на умения, на мрежа за институционална подкрепа и т.н.), и в средата си хората са малко подкрепяни и много контролирани, те започват да формират все по-негативен образ за себе си, движейки се в пространството между всесилието и вината. Ако обаче той дефинира себе си като човек, чиято професия не е да помага, а да участва в социализацията на децата чрез упражняване на контрол и защита, човек си отваря пространство за грешки и неуспехи, от които може да се учи.
 
Как може да се дефинира ролята на инспектора
Вътре в рамките на полицейската система безспорно най-ясно дефинираната дейност е тази, която бе означена от инспекторите с метафората “да бъдеш буфер”. Позицията “буфер” означава да си гарант, че след като детето е прекрачило прага на полицейския участък, неговите права ще бъдат спазени.
Тази позиция е показателна за ясно очертаване на границите на професионална компетентност, което може да  послужи като модел и по отношение на активностите на инспектора, изискващи взаимодействие и работа в екип с други професионалисти. Съществуват прецеденти в работата по общи случаи, които се оценяват и от двете страни като удовлетворителни. Става въпрос за случаи, в които ролята на инспектора е била в упражняването на социален контрол /извеждане на насилника /детето/ от семейството, насочване и контролиране на посещенията при терапевт и др./ В този вид тази роля се вписва в мета- задачата на полицейската организация./вж. Goffman, 1959/. 
 Ролята на “социални контрольори”, които нормализират нещата, така че “да си дойдат на мястото” е приемлива за инспекторите тогава, когато е дефинирана като много специфична работа, която друг не може да свърши, важна и равностойна част от целия процес,и те имат поглед и достъп до този процес благодарение на екипната работа. Това на практика е същото, което правят и сега, но дефинирането на тази роля като “злото куче” в системата от грижи за децата ги кара да се провалят и да търсят други, “по-социални” алтернативи.

ИЗВОДИ
В настоящата работа се очертаха общите рамки на професионалната позиция на инспектора чрез изследване на нейния смисъл в различните контексти и по отношение на различните групи хора, с които той е свързан. Проведените интервюта дадоха материал в подкрепа на уникалността на неговия опит. Смисълът на позицията на инспектора в системата от грижи за проблемните деца беше открит в осъществяването на контрол, осигуряващ на децата защита и адекватна социализация. Важността за детското развитие на изпълняваните от инспекторите контролни функции има своите теоретични основания в работите на Minuchin/ 1974 /, според които контрола – наред с отглеждането и ръководенето - са най- важните елементи на родителстването. Употребата на власт от професионалистите е необходима съставка на интервенцията при дисфункции на родителската субсистема и превръща връзката между професионалиста и детето в лаборатория за социален тренинг за справяне в ситуации на нееднаква власт.
Придаването на позитивен смисъл на функцията на контрол на инспектора от другите професионалисти, работещи с деца минава през преодоляването на институционалното мислене и е необходима основа на бъдещата екипна работа по случаи. Същевременно зачитането на уникалния принос на инспекторите в работата с деца (както в полицията, така и от външните институции) би довел до преодоляване на двойнствения им идентитет и намирането на еднозначен отговор на въпросите “Кои са те?” и “В какво са добри?”, което е задължително условие за  пълноправно участие в мултидисциплинарни екипи. 
Отговорите на тези въпроси и на стоящия под повърхността основополагащ въпрос: ”Ще се случи ли все пак срещата?” до голяма степен зависят от хората, които работейки ежедневно със случаи създават от прецедентите практики.

ЛИТЕРАТУРА

Пепп, П /1998/. Семейная терапия и ее парадоксы; Москва, Класс /Papp, P – The Process of Change/
Фуко, М /1992/. Генеалогия на модерността; Сборник, Университетско издателство “Климент Охридски”, София
Anderson, H & Goolishian, H /1988/. Human system as linguistic systems: preliminary and evolving ideas about the implications for clinical theory. Family Process 27: 4, 371- 393
Campbell, D /1996/. Connecting personal experience to the primary task: a model for consulting to organizations.  Human Systems: The Journal of Systemic Consultation & Management, Vol.7, issue 2-3, 117-130
Campbell, D /1997/. The Other Side of the Story: The Client’s Experience of Therapy, in: Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Therapy, Editors: Renos Papadopoulos & John Byng- Hall; Duckworth
Carr, A /1989/. Countertransfernce to families where child abuse has occurred. Journal of Family Therapy 11: 87-97
Ceccin, J, Lane, Ray /1994/. A theory of the cybernetic of prejudices, in: The Cybernetic of Prejudices in the Practice of  Psychotherapy, London, Karnac
Cooklin, A /1999/. Frameworks for the organization and for the agent of change; in: Changing Organizations: Clinicians as Agents of Change; Edited by Alan Cooklin. Other titles in the: Systemic Thinking and Practice Series: Work with Organizations; Editors: David Campbell & Ros Draper; Karnac Books
Cronen, V, Pearce, B /1985/. Toward an Explanation of How the Milan Method Works: An Invitation to a Systemic Epistemology and the Evolution of Family Systems; in: Applications of Systemic Family Therapy: The Milan Approach; London; Grune & Stratton
Gergen, K /1985/. The social constructionist movement in modern psychology. American Psychologist 40:3, 266-275
Jones, E /1995/. Systemische Familientherapie. Entwicklungen der Maileander systemischen Therapien – Ein Lehrbuch; Verlag Modernes lernen, Dortmund
Minuchin, S /1974/. Families and Family Therapy: A Family model; 56-59; Routledge
Penn, P, Frankfurt, M /1994/. Creating a Participant Text: Writing, Multiple Voices, Narrative Multiplicity; Family Process, Vol.33, N.3
 Tomm, K /1984/. One Perspective on the Milan Systemic Approach; Journal of Marital and Family Therapy, Vol.10
Tomm, K /1987/. Interventive interviewing: Part 2. Reflexive questioning as a means to enable self- healing; Family Process, Voll.26, 3-13