МВР

МВР ИП

 

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА РАБОТАТА С ЖЕРТВИ НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ

ст.ас. Ирина Янева-Дамянова


Макар насилието да се смята за неприемливо, то не е рядкост в българското семейство. Според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. И въпреки, че всеки от нас познава поне една жертва на домашно насилие, тази тема все още е “табу”, като се смята, че това е проблем, който трябва да остане вътре в семейството. Всички ние знаем поговорката “Моят дом е моята крепост”, но за съжаление не всеки може с увереност да смята своя дом за крепост, а своите близки и роднини за гаранти на собествената безопасност.

България е една от малкото страни в Европа, които са приели закон за защита от домашно насилие, в който се уреждат правата на лицата, пострадали от домашно насилие, мерките за защита и реда за тяхното налагане (ЗЗДН, 2006). Чл. 2.  от ЗЗДН гласи: “Домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство или които обитават едно жилище.”

Домашното насилие може да се определи като система от поведения на един човек за запазване на властта и контрола над друг човек. И дори на пръв поглед да изглежда, че домашното насилие е нещо импулсивно, то всъщност е целенасочено действие. За домашно насилие се говори в случаите, когато това е повтарящ се и с нарастваща честота цикъл на физическо, вербално, емоционално, психическо и икономическо насилие с цел контрол, заплашване и внушаване на чувство на страх. Семейното насилие (домашното насилие) се характеризира с това, че придобива всеобщ, генерализиран характер. Насилието  в семейството винаги е симптом на  фамилна дисфункция. Повечето малтретирания  над брачния партньор  са трайни модели, установяващи се  твърде рано  във  връзката между партньорите. Възможно е  да има малтретиране на партньора и преди брака, като доминантна тема в предбрачното насилие е ревността. Чувството на несигурност в предбрачната връзка, променените полови норми и роли, амбивалентността на половите стандарти и очакванията към тези промени генерират чувства на подчиненост и несигурност. Кохабитацията, анамнезата за насилие в семейството и алкохолната консумация са други съдействащи фактори за предбрачно насилие. Бременността също е период, който се  идентифицира като рисков за физическо малтретиране. За такова малтретиране се съобщава при 15% от бременните (Славчев, 2002).

Според съществуващите комплексни модели, при избора на партньор действат три фактора, три сили на привличане: стремеж, достойнства и роля.  Тези сили действат последователно през три фази, като тяхното значение на всяка фаза се променя.
• През първата фаза (стремеж, мотивация за установяване на отношения) съществена роля играят такива фактори, като външна привлекателност и поведение на партньорите  (важно е и това как тези характеристики се оценяват от другите).
• През втората фаза  (достойнството) центърът на тежестта се насочва към сходството в интересите, гледните точки и ценностите.
• През третата фаза, преди всичко се оценява съвместимостта на ролите. Партньорите установяват дали могат да заемат в съпружеския съюз взаимнодопълващи се роли, което ще им позволи да удовлетворят своите потребности.
Във всички фази действа принципът на “съвместимост на обмена”. Равновесието се постига само тогава, когато този обмен от гледна точка на партньорите е равен. Източник на проблемите в семейството нерядко са неоправданите очаквания към партньора.
Най-много сблъсъци и конфликти стават през първата година от съществуването на семейството: когато се формира индивидуалният стереотип на общуване, съгласуване на ценностната система и изработването на общи позиции. По същество, на този стадий съпрузите се приспособяват един към друг  и  търсят  такъв тип отношения, които да удовлетворяват и двамата.

Пред съпрузите стоят следните задачи:
1)  Формиране на структурата на семейството;
2)  Разпределяне на функциите или ролите между мъжа и жената;
3)  Изработване на общи семейни ценности.
Идеално би било да има пълно съвпадение на представите на партньорите по тези три параметъра, но в реалния живот това се случва рядко.
Затова най-критичен за домашно насилие се явява първият брачен период (до 1,5-2 година) и периода след 10-15 години съвместен живот, когато се случват две основни кризи в развитието на междуличностните семейни взаимоотношения, като през това време се променят, както самите отношения, така и самите участници.

След първата-втората година съвместен живот, процесът на развитие на семейството и брака достигат ниво, в което на преден план излизат личните качества на съпрузите, определящи стабилността на брака.  Изискванията към брачния партньор създават възможност за конфликти на основата на различните интереси, възгледи, ценности и черти на характера. Ако всички усилия за преодоляване на фрустрацията са неуспешни, развитието на отношенията води до разтрогване на брака или до неговото “закрепване”, но на основата на противоположно на нормалното, тоест на основата на съгласие с насилието. Жените подложени на насилие развиват посттравматична стресова реакция, като тяхното  поведение се характеризира с безпокойство, тревожност. Типични са  и нарушенията на съня, дълго запазващо се потиснато състояние, склонност към уединение, прекалена отстъпчивост, заплахи за суицид или суицидни опити, неумение за общуване, ниска самооценка, нарушение на апетита и др.

Във втория период жертвата, претърпяла много трудности и станала по-чувствителна и крехка, тоест още по-виктимна, се опитва да осмисли случващото се. Постоянното преживяване на кризи, жестокото отношение и постоянните травми формират така наречения "синдром на битата жена". В това понятие се включват следните аспекти: страх, депресия, чувство за вина, пасивност и ниска самооценка (Walker, 1999). Дъглас предлага една реорганизирана версия, включваща индикатори и доказателства за домашно насилие (Douglas, 1988):
• Травматични ефекти на насилие (безпокойство и соматични симптоми);
• Наличие на заучена безпомощност (депресия, ниска самооценка, неумение за решаване на конфликти);
• Деструктивни механизми за работа с насилието (вина, отричане на насилието, невярно разбиране на същността на насилието).
Освен това, при подложената на насилие жена има голям риск от развитието на депресивна патология и на този фон, злоупотреба с алкохол и наркотични вещества.
Може да се каже, че именно “привикването към насилието” от страна на жертвата, е главният фактор, подпомагащ дълговременното насилие от страна на съпруга. И това “привикване”, според комплементарната теория за брака започва още от родителското семейство: децата усвояват и повтарят моделите на  брачните отношения на родителите. Дете, което е отглеждано в атмосфера на семейно насилие, приема употребата на насилие като средство за спечелване на аргументи и за доминиране над другите. Около половината от малтретираните жени, произхождат от семейства, в които е упражнявано насилие.

Съществуват и някои общи характеристики на реалните и потенциалните жертви на насилие: пасивност, подчиняемост, неувереност в себе си, ниска самооценка, чувство за вина. От една страна, тези характеристики подпомагат възникването на домашно насилие, а от друга страна, се задълбочават с времето и довеждат до развитието на насилие.
Има и общи характеристики на насилника, които могат да бъдат причина за проявата на насилие: критичност по отношение на другите, агресивност, импулсивност, стремеж към доминиране и участие в конфликти. Насилниците често се страхуват да не бъдат наранени в настоящите си емоционални връзки. В своите връзки те са обикновено амбивалентни – търсят емоционална близост, но се страхуват от доверяването на онези, които могат да им я дадат. Липсата на доверие към партньора говори за потребност от контрол над действията на значимите други. Невъзможността да изразят чувствата си поражда фрустрация, която не могат да експресират до епизода на насилие. Насилието става средство за себеубеждаване  в собствената сила и способност за контролиране на нещата. За да избегнат поемането на отговорност за собственото поведение, насилниците често обвиняват другите за поведението си.

Отделният акт на насилие може да се разгледа и като отговор  на стрес, който преминава през 5 фази:
• Отключване – някаква ситуация, понякога незначителна, индуцира стрес у насилника и отключва отговора с насилие. Насилникът унижава или заплашва жертвата, като жертвата може да се опита да го омилостиви чрез молби, плач или да се спаси чрез бягство.
• Ескалация – насилникът продължава да заплашва и унижава, като гневът и напрежението постепенно ескалират. Поведенческите отговори се усилват и изострят (повишен мускулен тонус, повишаване силата на гласа, емоционална и физическа ажитация).
• Криза -  внезапно насилникът загубва контрол над гнева и реагира с проява на  физическо насилие, което може да предизвика сериозни физически  увреди или смърт.
• Възстановяване – насилническият отговор намалява, като насилникът се връща към изходното ниво на поведение.
• Посткризисна фаза – емоционалните и физическите отговори на насилника стават субнормални. Насилникът може да се извинява и да се опитва да компенсира жертвата или използва други форми на помирително поведение и т.н. 
По-позитивното самовъзприемане, осъзнатото осмисляне на конфликтната ситуация като насилие, прави взаимодействието по-конструктивно и снижава интензивността и разнообразието на формите на насилие. Склонността към самообвинение и търсене на причините за конфликта във външни обстоятелства определят избора на деструктивни стратегии на взаимодействие в конфликта, което усилва проявата на насилие от страна на партньора.

Саморазрушителният характер на поведението на жертвите често субективно е свързан с напълно противоположна тенденция – стремеж към живот. Известна илюстрация на този феномен дава психоанализата. Например, известният “Едипов комплекс” при мъжете или “комплекса на Електра” при жените, карат човека да търси и да избира приятели, познати, съпрузи, приличащи на техните тирани-бащи или тирани-майки. Извратеният стремеж към защитеност заставя жертвата да избере за “защитник” тирана. Поведението на последния никога няма да бъде неочаквано за жертвата и плашещо, и затова то е комфортно. Затова много често жената не намира в себе си сили да се раздели със своя съпруг.
Най-честата характеристика при малтретираните жени е зависимостта. Жертвите на насилие от страна на партньора, описват живота в семейството като характеризиращ се със страх, фрустрация и гняв. Когато малтретираната жена се опитва да изостави съпруга си, тя е и застрашена и заплашваща. Малтретиращият съпруг започва истинска война за съзнателното компрометиране на жена си. Най-типичните причини, непозволяващи на жената, подложена на насилие, да промени своята жизнена ситуация са: непознаване на собствените права и възможности, наличието на жилищни проблеми, както и многочислените социални нагласи, относно семейството и брака. Илюзията, че насилието повече няма да се повтори, също пречи на жените да напуснат насилника, но за съжаление в повечето случаи насилието отново се повтаря.

Различават се три стадия, повтарящи се в разрушителни и разрушаващи се взаимоотношения, като продължителността на всеки стадии и тяхната периодичност варират (Меновщиков, 2002).
По време на първата фаза (фазата на нарастване на напрежението), се случват незначителни актове на насилие и нараства напрежението между партньорите. Пострадалите могат да излязат от тази ситуация по различни начини: могат да отричат наличието на самия факт на насилието или да сведат до минимум неговото значение (“Можеше да е по-зле, това все пак е само една синина”). Жертвите на насилие оправдават жестокостта и даже защитават такова поведение у членовете на семейството и другите хора.

Втората фаза се характеризира с много интензивно насилие. Към края на първия стадий се губи всякакъв контрол над процеса. Нападащият не е способен да управлява своето деструктивно поведение. Основната разлика между първата и втората фаза е в това, че двете страни съзнават, че ситуацията вече е излязла извън контрол и знаят, че само един човек може да сложи край на насилието – самият насилник.

Третата фаза (меденият месец), носи със себе си период на необичаен покой и любов, внимание и даже в някои случаи покаяние. Жестокостта се сменя с подаръци, уверение, че насилието никога повече няма да се повтори и молба за прошка. Жертвите искат да вярват, че с кошмара ще бъде приключено завинаги. Но тези взаимоотношения приключват и се преминава към фазата на нарастване на напрежението и нов цикъл на насилие.
Нерядко жените не разбират източника на немотивираната жестокост и започват да обвиняват себе си, да търсят причините за насилието в себе си. Пренасянето на вината от насилника към жертвата се нарича “осъждане на жертвата”. В тези случаи жените започват доброволно да се изолират, страхуват се от ревност и демонстрират пълна преданост към съпруга си или се срамуват от себе си и своите семейни взаимоотношения.
Типичните нагласи, ограничаващи възможността за оказване на помощ на жертвите на семейно насилие, са страхът от възмездие, ако насилникът разбере за разговора за насилието, срам и унижение от това, което се е случило, мисълта, че тя заслужава наказанието и непълно осъзнаване на ситуацията (Шведова, 2000).
Търсенето на професионална психологическа помощ изисква голяма смелост от страна на жертвата. Понякога, от самия акт на насилието до момента на търсенето на помощ, могат да минат години. Оказаната професионална помощ помага случилото се да се преживее конструктивно и пострадалият да се превърне от “жертва на насилие” в “човек преживял насилие”. Клиентът се подкрепя да търси  и да оцени собствените си ресурси за промяна.

Терапията при работа с последствията от насилието преминава през следните етапи (Кораблина и др., 2001):
1. Решение да се излекува. Когато симптомите са толкова силни, че е невъзможно повече да се търпи, жертвата решава, че трябва нещо да се промени и се обръща за помощ. Задачата на психолога на този етап е да създаде безопасно пространство за клиента и да оцени неговото психологическо и соматично състояние Това може да отнеме няколко седмици или месеци.
2. Стадия на кризата. Този стадии е много труден за клиента, тъй като изпитва много силни чувства и болка. От психолога се изисква много силна подкрепа, като срещите с клиента  могат да бъдат и по-чести. Полезно е да се изясни потенциалният риск за самоубийство и да се поговори на тази тема. Важно е клиентът да осъзнае,  че този стадии няма да продължи вечно.
3. Спомняне. Ако се установи доверие между психолога и клиента, ще последва разказ за това, което се е случило.
4. Вяра. Този стадии е важен, ако човек се съмнява в точността на спомените. За клиента е много важно да повярва в себе си и в своите спомени.
5. Преодоляване на мълчанието. Следва разказ за детайлите на случилото се, в който като правило се проявява чувство на срам и страх, да не изплашат слушащия, а също така е възможен и страх от повтаряне на насилието. Ако човек е решил да разкаже за това на психолога, то той ще може да разкаже за това и на още някой (например, приятел) и тогава ще изчезне вътрешната изолация.
6. Снемане от себе си на вината за случилото се. Човек може да вини себе си за това, че не е могъл да се защити. Не се опитвайте да разубеждавате жертвата, че тя не е виновна – тя няма да повярва в това, а е важно да снемете от клиента отговорността за случилото се.
7. Подкрепа на “детето”. Много хора, преживели насилие в детството, не умеят да се радват на живота. На този етап е необходимо да се установи контакт с “раненото дете”, като може да се използва арттерапия или танцувално-двигателната терапия на Бланш Еван (Evan, 1991).
8. Възвръщане на доверието в себе си. Повишаване на самооценката на клиента. Определени лични граници на клиента, които са били нарушени при насилието, сега могат отново да се върнат под контрола на клиента.
9. Оплакване на загубата. Прощаване с това, което е било изгубено в момента на насилието.
10. Гняв. На стадия на оплакването обикновено на повърхността излиза и гневът, който дълго време е бил задържан вътре.
11. Разкриване и конфронтация. Важно е, клиентът да изрази своя гняв към насилника, като за целта  може да се напише писмо, в което да изрази чувствата си или да се използват ролеви игри
12. Прощаване. Има се предвид прощаването на себе си -  от страна на клиента. Не е нужно да се прости на насилника, защото това може да бъде още една жертва, която му принася пострадалия. Смисълът на прощаването е в това, клиентът да се освободи от насилника.
13. Обръщане към духовността. Възвръщане на представата за това, че светът е и добър, и лош. Изчезва усещането за отделеност от света, неспособността да се усеща красотата и се възстановява връзката между Аз-а и тялото. Възражда се доверието към хората.
14. Разрешаване на травмата и продължаване напред. Това е, моментът, в който клиентът чувства, че е успял да се справи с травмата и вече може да продължи напред. Постепенно, трябва да започне да се говори за това, че терапията приключва и настъпва времето, в което трябва да се  разделите с клиента.

Всъщност, няма единна теория, която да може напълно да обясни всички случаи и причини за семейното насилие, но вниманието ни трябва да бъде насочено към особеностите на социалното взаимодействие и характера на семейството, като социална структура, да се отчита цялото разнообразие от семейни отношения, индивидуалните характеристики на техните членове и че тези социални отклонения, които се преплитат и съчетават, могат да породят насилие.

 

Литература

ЗЗДН обнародван в  ДВ. бр.27 от 29 Март 2005г., изм. ДВ. бр.82 от 10 Октомври 2006г.
Попов, Хр. (2003). Посттравматичен стрес. С., Изд. къща  Лик.
Славчев, А.(2002). Насилие, физическо малтретиране и сексуална злоупотреба с детето. С., Дидакта консулт.
Берг-Кросс, Л. (2004). Терапия сопружеских пар.М., Изд-во Института психотерапии.
Кораблина,Е. П., Акиндинова И. А., Баканова А. А., Родина А. М. (2001). Искусство исцеления души. Этюды о психологической помощи: пособие для практических психологов. СПб., Союз.
Малкина-Пых, И.Г. (2006). Психология поведения жертвы. М., Изд-во Эксмо.
Меновщиков, В.Ю. (2002). Психологическое консультирование, работа с кризисными и проблемными ситуациями. М., Смысл.
Шведова, Н. О. (2000). О  насилии в отношении женщин. Насилие и социальные изменения. М., №2/3.
Douglas J., Burgess A., Ressler R. (Eds.), (1988). Sexual Homicide: Patterns and Motives.  New York: Lexington Books.
Evan, B. (1991). Collected works. San Francisko: Blanche Evan Dance Foundation.
Walker L. (1999).  Psychology and Domestic Violence Around the World. American Psychologist. V.54. P. 21-29.